КАМЪК В ГРАДИНАТА – поезия на Ирина Александрова
БИОГРАФИЯ НА ЕДИН ИКОНОСТАС
На Катя Зографова
С очите си зорки надничаше
в дървото зографът – и то оживяваше.
Ту го поглеждаше с очи на момиче,
ту слънца сред него изгряваха.
Цветя и звезди – посред стружките.
Зографът свеждаше плещи –
в дървото длетото послушно
с клонки цъфтящи се срещаше…
После с четката мека позлати красотата.
Тя за хората грейна – щедра и свята.
Тъй ръцете зографски сред труд и екстаз
сътвориха иконостас.
После минаха много години.
На зографа забравиха името.
Но намираха хората помощ и вяра
пред безсмъртната хубост на олтара.
Една сутрин дойдоха мъжете с каскети.
В църквата – изстрели от пистолети.
Иконостасът бе хвърлен под старата круша…
И превърнаха храма в конюшня.
Прелетяваха есени, профучаваха пролети.
Дъждовете и слънцето варака оглозгаха.
Край цветчетата дървени растеше копривата буйно.
Край крилата на ангели минаваха гордите пуйки…
Един ден попрегърбена суха женица
натовари в количка останките гнили.
Че дръвца бяха нужни на тази вдовица –
на децата да сготви обяд бе решила.
Пламна огънят буйно и погълна слънцата,
а цветята резбовани за последно разцъфнаха.
На огнището тенджера весело фъфлеше
и ръцете си смръзнали сгряха децата.
С благодарност приела волята свята,
душата зографска стоеше невидима в ъгъла.
КАМЪК В ГРАДИНАТА МИ
На приятеля казах: „Заедно ще го преместим!“.
Той рече: „Трима души с него ще се оправят лесно!”.
Адреналинът ми, сякаш кошута, подскочи:
сама ще преместя проклетата плоча!
/Вече отдавна съм Сизиф в рокля.
Не плача, а грабвам меча Дамоклев./
Тласкай, момиче! Търкаляй! Полека!
Вяра и гордост спасяват човека.
А приятелят бодро до мене се смееше.
/Всеки прави каквото умее./
Изтъркалях те, камък! Сама те избутах!
И се сетих със смях за каруцата
и за малкото камъче, дето… Е, вече се сещате.
Пред олтара на здрача в сърцето ми паля четири свещи.
За дружбата стара. /Но вече с „д” малко./
За победата моя! /Пък нека звучи самохвално!/
За онези камъни тежки,
които в мойта градина падат тъй често!
И за моите утрешни грешки –
да очаквам наивно, че някой ще ги отмести.
ЖЪЛТ УРОК ПО МИЛОСЪРДИЕ
Дъжд – навъсен и строг, разтревожи асфалта,
Намокри на покорната есен жълтите дрипи, удави листата.
На фонтани взриви доскоро свенливите локви колата ни.
Палки сребърни затактуваха блус октомврийски върху покрива ѝ.
Равномерно чистачките гонеха струите.
/Те досадно напираха – сякаш натрапчиви мисли./
Метрономно се движеха – нови струи все хлуеха.
А чистачките, бедните, все чистеха, чистеха…
От умора, горките, на помощ зовяха Христос:
помогни ни да спрем на пороя студените мокри ресни!
Малък пратеник – златно сърце /всъщност – жълто листо!/
им изпрати керванът крайпътни брези.
Върху тях закрепи се листото – и започна стъклото да чисти:
за да видим по-ясно пейзажа в опасните рамки скалисти.
С жълта кърпичка триеше, с любопитство вътре надзърташе.
Малък мокър учител в час по грижа и по милосърдие!
Притеснен и смутен, пороят заглъхваше бавно.
Вятър духна листото. След миг го забравихме.
ЛЪВЪТ С БИЧА
Втурва се музика върху манежа.
Решетки високи, опънати мрежи.
Отварят вратичката – шмугвам се в нея.
Прожектори стршно, безмилостно греят…
Поклон и усмивка. Поглед извръщам:
просветват с пайети и страх дъщерите.
Пристъпват и внуците – бледи, намръщени.
На стойки се качват… Няма защита!
С нова усмивка омраза преглъщам.
С бич гръмотевичен лъв рижобрад
плисва в душата ми хаос и ужас.
Стъпка напета, фрак с цвят на ружа –
и ни подкарва към нашия ад.
Скачам покорно през обръчи пламнали.
В кръг обикалям. Бичът след мен е.
Как да надвия страха си, тъй срамен?
Как да избегна удар пореден?
Аплодисменти от мрака долитат.
Лаене, блеене, рев и мяукане.
В кръг непохватно подтичвам с куцукане.
Боже, какво озаряват звездите ти?
Бичът плющи и гневът ме пришпорва.
Твърдо решавам – няма да скачам!
Върху лъва с омерзение храча…
…Бичът бил всъщност в дланта на дресьора
мъж тъмнокос, фрак с цвят на ружа.
Лъвове тичат унило, задружно.
Удар на бича – скачат поред…
Аз ръкопляскам от първия ред.
ПАНАИРНА АТРАКЦИЯ
Смеят се устните, очите обаче са строги –
проблясват в свенлива и някак печална тревога.
Устните лъхат с дъх на тютюн и мастика.
Смеят се гръмко, с призивна веселост викат:
„Хвърлете яйцето! Целете лицето!”
Замах – и яйцето в асфалта се пльоква.
Слуз жълтеникава в съхнеща локва.
Наплескана с грим разтропана бабка
събира монети в смачкана шапка…
Замах – и жълтъкът се стича по веждата.
Пак смеят се устните, викат с надежда:
„Хвърлете яйцето! Целете лицето!”
Бабката мръсно пешкирче засмяно подава.
Върху черупките счупени слънцето сипе жарава.
Локвички жълти изблизва дръгливо улично куче…
Небето ведро синее – сякаш нищо не се случва.
СЛЕД ГОЛЯМОТО ПОДСТРИГВАНЕ
Разцъфтяват форзиции и чимшира събуждат.
Малки бели чадърчета вече разпери спиреята.
Слънце с лейка от злато полива алеите
и пчела над цветче на череша се труди…
Но сред този разкош проехтяват съдбовните стъпки –
градинарят навлиза тържествено в парка.
Огладнялата ножица с нетърпение трака,
а дървета и храсти от ужас изтръпват
и трепери на парка покорно зелената кожа.
Тъй гергьовското агне примирено проблейва под ножа..
Вечерта всички храсти бяха строени в редици –
малки, много еднакви зелени войници.
…И си спомних един позабравен приятел.
Той повтаряше често: „ Слава Създателю!
Че откакто ме ритна униформен подлец по главата с ботуша
и превърна ме в кървава боксова круша
/вече ангел ръка ми подаде нагоре да литна!/ –
аз останах сред вас – и започнах да виждам душите ви.
Малки, дребни, безгласни – от шивач безпощаден съшити.
Прекроени сте, братя, от здрава и безмилостна алена ножица!
Как далече сте вече от подобие Божие…
Подлостта как еднакво забравяте –
не достигат ви , братя, смелост и якост!
Колко скука, и фалш, и еднаквост –
сякаш думи в леглото на блудница…”.
Тъй говореше в мрака беззвезден.
Една сутрин внезапно изчезна.
Бил умрял, казват. В лудница.
А на другата сутрин паркът ликуваше –
градинаря внезапно бил съкратен.
„Ще израснем отново!”- чуруликаха весело храстите.
Аз въпрос си зададох безгласно,
а запитах с доверие и небесните жители:
Ще израснат ли някога –
та макар и след време! – душите ни?
Ирина Александрова
