КАНТОНЪТ – разказ на Кирил Димитров

Късно следобед, когато, докоснати от лъчите на залеза тихо прошумяваха дърветата на близката гора, край кантона преминаваха първите вечерни влакове. След тях оставаше безмълвието на кантона край гората и неподвижните облачета над равнината, която се виждаше от тук, огряна от слънцето, с градовете и селата си, и с дима на фабриките и къщите.

От много години кантонерът посрещаше и изпращаше влаковете, а когато стана на години за пенсия помисли, че животът му може да не се променя. Железопътното управление в близкия окръжен град намери, че години наред съвестен служител, кантонерът може да продължи да посреща и изпраща минаващите влакове и го оставиха на служба.

Стаичката, в която живееше, бе над помещението, където се намираха разписанията и свързаната с тях бариера, която трябваше да се вдига при преминаването на влаковете.

Леглото на кантонера бе до прашен прозорец с цветя и поизбледнели перденца, останали от времето, когато тук беше жена му.

Оттогава много малко се беше променило. Бракът остана само измесващ се в миналото епизод. Тя не свикна да живее в този далечен кантон и замина като изчезващо видение, както изчезваха влаковете към хоризонта. След тях оставаше само едва доловимото шумолене на дърветата в гората.

За гората се грижеше лесничеят. През лятото той живееше в една хижа високо в планината. Често слизаше до кантона и с кантонера играеха на табла под носталгичните сенки по стените на обагрения от цветовете на свършващия ден кантон.

Играеха, докато в полумрака на настъпващата вечер започваха да минават първите нощни влакове.

Тогава кантонерът вдигаше бариерата, те изчезваха към равнината, а лесничеят тръгваше за хижата.

В студените есенни дни двамата играеха под светлината на рампата, посребрила плъзналите сенки на вагоните. Но когато първият скреж паднеше, Лесничеят казваше: „Стига за тая година, на пролет пак“.

И тръгваше към града, където живееше със семейството си. Кантонерът оставаше сам.

*

В студените вечери, изпратил последните влакове, той лягаше в изтърбушеното си легло и пред притворените му очи минаваха последните картини от деня, а те бяха свързани с преминаващи влакове.

Особено често се появяваше един от тях – до прозореца на последния му вагон стоеше една жена.

Дори когато влакът беше отминал, кантонерът продължаваше да я вижда и започна да мисли, че тя вероятно живее някъде в равнината, към която пътуваше влакът, че може би тя има семейство и късно вечерта се прибира. Може би тя е някоя от работничките, за които смяната във фабриката е свършила и доволна се усмихва на прострялата се до хоризонт слънчева равнина…

 – Какво ще правиш тук, когато влаковете няма вече да минават? А и не си вече здрав – питаше лесничеят и местеше пуловете.

– Влаковете минават още. – отговаряше кантонерът и местеше своите пулове.

– Минават… Но един ден няма да минават – гледаше следващия си ход лесничеят

– Е, то всичко минава, и животът мина… – гледаше безсмислено таблата кантонерът… Отива някъде.

– Къде? – питаше преди да премести пуловете лесничеят.

– Там – махваше с ръка към угасващата в тъмен мъглив воал равнина кантонерът.

После лесничеят си тръгваше.

Още някое време широкият му гръб се губеше в гората, а когато сред клоните в далечината затрептяваше светлинка, кантонерът разбираше че приятелят му се е прибрал в хижата.

*

Есента настъпи неусетно. Една утрин тревите по безмълвното поле зад кантона посребряха от скреж. Понякога гледката се допълваше от лъчите на залеза, докоснали голите клони на дърветата.

Сред изгубилите цвета си стени на стаята като единствено живо същество помръдваше беззвучното махало на стенния часовник.

Бе студено. В смрачаващия се ден сиви неподвижни облаци закриваха изчезващата в стаята светлина от прозореца.

В такива дни кантонерът остро усещаше липсата на  жената, лицето на която се появяваше за кратко преди да отмине влака.

Това се повтаряше всеки ден привечер и, свикнал с тишината след като влакът бе отминал, кантонерът мислеше, че в живота му няма да се случи нищо, което да наруши реда на минаващите като влакове дни.

*

Все пак, не всичко бе същото. Градът в равнината се разрастваше. Новопостроените сгради вече стигаха до гората, зад която светлееше хоризонтът. Край нея остана само рушащата се постройка на кантона. На следващата година градът се разшири още повече, обикалящият железопътен път щеше да се замени с друг, който минала по-пряко към до градовете в равнината.

Но влаковете още минаваха и както досега, а службата на кантонера беше да вдига бариерата за преминаващия влак.

Само един път кантонерът слезе за по-дълго в града. Тогава остана до пролетта, когато под искрящите лъчи на един нов живот остана в болница. В кантона изпратиха заместник. Когато се почувства добре отново се върна на поста си и животът му продължи – такъв, какъвто е бил.

Дори когато стана на години за пенсия кантонерът остана на работа. Той беше прекарал целия си живот в кантона. Работата му е била винаги една и съща и без нея не знаеше къде да отиде. Знаеше само, че тук има стаичката, от прозореца на която като неясна надежда през слънчеви дни зад линиите гората пропълзяваше просветнал лъч към планинския връх.

А в края на деня към равнината минаваха вагоните на последните влакове. По прозорците им замираха бакърени отблясъци на последните, прокраднали се между дърветата, лъчи на залеза.

В този час жената на прозореца се прибираше. Може би тя живееше в някои от новите квартали на града. Сигурно сред тях бе и нейния дом и в него я чакаше семейството й? Или беше сама като него, останал сам на този изоставен до гората кантон?

*

Понякога лесничеят слизаше до кантона и двамата играеха табла. Есенните дни бяха още слънчеви.

Пред кантона от останалите по дърветата листа се прозираше уморена светлина. Тя минаваше през прашното стъкло на прозореца, Лесничеят оставаше и когато се стъмняваше и очертанията на гората се сливаха в тъмна маса, а светли-ната потъваше в сгъстилия се мрак..

– Какво ще правиш тук, когато влаковете няма вече да минават? А ти не си здрав – казваше лесничеят

-Влаковете минават още. – отвръщаше Кантонерът

– Минават – не казваше нещо повече лесничеят.. – Но един ден няма да мина-ват.

– Е, то всичко минава, и животът минава… Отива някъде.

– Къде? – местеше пуловете лесничеят.

-Там – Кантонерът махваше с ръка към угасващата в тъмен мъглив воал равнина.

Тогава лесничеят си тръгваше. Още някое време гърбът му се губеше в тъмна-та паст на гората. А когато високо в нея затрептяваше светлинка, кантонерът разбираше, че се е прибрал в хижата.

*

После падна снегът. Лесничеят вече не идваше. Мисълта, че зимата ще свърши, и той пак ще идва да играят, правеше дните безкрайно дълги. Такива дни в тишината на малката си стаичка на кантонерът седеше пред прозореца, загледан в гората.

– Все тука ли ще стоиш? Още чуваше гласа на лесничея.

– А къде да ида? – отговаряше кантонерът.

– Свят широк – хвърляше пуловете на таблата лесничеят.

И когато вече влаковете не минаваха, кантонерът почувства, че му бяха единствени приятели С тях той мереше годините си. Сега не можеше да прави това. Когато те минаваха край кантона всеки ден можеше да стане нещо. Имаше какво да прави, вдигне семафора на бариерата, да светне фенера за свободно преминаване. Сега виждаше само покритите с гниещи листа линии, изчезващи към хоризонта с натежали върху му сиви облаци.

Те се събираха в една точка, която кантонерът разбираше, че не е възможно да я улови, защото когато беше близко до нея, тя се преместваше още по-далече отколкото бе очаквал. Накрая кантонерът пристана да мисли за нея. Предпочиташе да дойде времето, когато ще да го обори сънят.

*

Никога приказките не оживяват така, както през зимните нощи! Не винаги над снежната покривка на земята трябва да светят звезди., да има Рождество Христово, защото не за всички е то…

Колко самотни хора има в такава нощ и колко събудени от студения вятър на отминалия ден поемат нанякъде в мъгливото утро на работния ден! И колко има непробудили се за нов живот, когато падне снегът и под бялата покривка всичко заспива. В една такава нощ кантонерът чу дишането на локомотив. Един от тези локомотиви на влакове, вагоните на които още преминаваха един след друг, докато последният вагон не изчезне към хоризонта.

Него кантонерът не видя, но го почувства – влакът е спрял.

Той отметна бързо одеялото, с което се бе завил в стаичката с вече угасналата печка в нея и забърза към прозореца.

Локомотивът бе спрял пред кантона. Като живи се бяха наредили едни след друг вагоните. До светлината на фенера пред бариерата прозорците им имаха синкавото сияние, което през зимата хвърляха през ледената нощ, а над които се издигаше феерия от фойерверки от града в долината – такава, каквато бе видял на Рождество Христово през младостта си.

Кантонерът се облече бързо. Не чувстваше студа. Влакът още беше тук.

Няколко работника разчистваха снежната лавина, внезапно свлякла се от планината, чуваше гласовете им. Единственият случай в живота му бе един влак да спре на този кантон. Влаковете винаги отминаваха край него – лято, зима, есен и пролет и по това той мереше времето което му оставаше да бъде тук на работа като кантонер. Тук виждаше се щеше да остане всеки сезон. И ето, дошла е зимата.

Сега кантонерът бе сигурен, че без него влакът няма да продължи пътя си.

И тогава зад ледените цветя на прозореца на един вагон той видя жената. Видя лицето й, същото каквото го бе запомнил. Вероятно тя живееше вън от града и вечер се връщаше от работа със един и същи последен влак. Сега това лице беше друго, страшно. Влакът отминаваше бързо и кантонерът не може да я види добре, но я сравняваше с един спомен за жена си.

Тя не искаше да дели с него самотата му, намираше, че е твърде далеч от радостите на живота. Какво търсеше той в този живот? Кантонерът не се бе замислял. Само е очаквал влаковете. И едно видение, което сега е станало реалност.

Кантонерът спря зад прозореца, на който видя жена си. Сепна се, дали не се лъже, дали е тя. Жената на прозореца се усмихна.

Гласовете на разчистващите лавината постепенно изчезнаха. Мъжете свършиха работата си и влакът можеше да потегли

– Вземи се със себе си – завика кантонерът, затичал до колелата на влака. Ще пътувам с теб! Аз съм загубил толкова

години да те очаквам. Аз съм виновен, че толкова много години живях тук. Искам вече да живея там, в далечината, където се виждат очертанията на градове, Още ли в тях има комини, които бълват дим или сега животът е друг. Зад града в равнината, който се вижда оттук има и други, по-големи от него, но аз съм вече стар, достатъчно е да стигна с влака, в който си ти до близкия, в него ще е токова хубаво. Много пъти ти минаваш край мен, но само те виждам на прозореца на влаковете, които отминават като годините ми. Сега няма да те пусна. Няма да дам път на влак, в който да не съм с теб. Всички сме пътници в света, и пътуваме за някъде, но когато сме двама, пътят е по-лек…

Вагоните на влака започнаха да изчезват. Кантонерът не чакаше да види последния.

Когато вдигна стрелката, влакът започна да се движи по-бързо.

Тогава кантонерът направи това, което досега не бе правил никога. Спусна бариерата и застана пред влака. Вече чуваше писъка, стърженето на колелата. Облъхна го огнена струя от окото на локомотива…

След два дена намериха кантонера в леглото му. Беше умрял в съня си.

Зимата отмина. Настъпи пролет

Между процепите на облаците, около върха на планината се откри синева. Тя се простираше далеч, далеч зад хребети и планински вериги и свършваше в една точка на хоризонта.

Зад нея небето се стопяваше в далечината.

Понякога, в слънчеви дни, лесничеят идва от близката гора, минава край останалите още порутени стени на кантона, спира за малко и слиза към равнината.

Кирил Димитров