КОГАТО – поезия на Красимир Манев
ГРАДЪТ ОСТАНА ДА ЛУДУВА
зад прозореца
във вечерния си хаос.
Ти дойде.
В косата си
беше скрила нещо от залеза.
В очите си
носеше очакване….
И забравихме много неща.
Много…
Защото бяхме себе си.
Когато
нощната лампа се усмихна
и спря да ни гледа…
КОГАТО ТЕ ЦЕЛУВАХ
на брега,
косата ти се превърна
в пясък,
който изтичаше
през трепета на пръстите ми.
А очите ти
се разливаха в морето…
Затуй съм често на брега –
да те усешам отново….
И отново.
…С КАФЕТО
Забравяме да се обичаме.
За влюбване е доста късно.
И дните си и нощи сричаме,
а рано е още за есен.
Обсебиха ни джиесемите
и вече не можем без тях.
Изнизва се несетно времето,
не знаем кое е и грях…
И вика денят през стъклата,
заспало е нещо у нас.
Не, никой не търси разплата,
а топъл, с кафето ни, глас.
КОГАТО
Когато ме повикат звездите –
за да блесна и аз като звезда,
забравете си, хора, сълзите –
оставил съм вече не една следа…
Оставих жени недолюбени
и куп недописани стихове,
умножени надежди загубени
в мечтите ми за други светове…
Когато ме повикат звездите –
ех, да бъде септемврийско небе!
Тогава са ми най-истински дните…
Душата ми с радост нагоре ще гребе.
Но пак ще слизам в спомени. И мисли.
Потребен и за врагове дори.
На хората любими пак ще се разлистям –
в незаспали нощи. И в зори….
Когато ме повикат звездите –
ще тръгна с гордо вдигнато чело.
При вас усмивката ми ще долита
и ще се питате – било ли е?
Или не е било?…
ПИСМО ДО ПОРТУГАЛИЯ
на Явор
Тука вали. А как е при тебе?
Небето е облачно, тъжно.
Гледам снимката ти като бебе…
И усещам очите си влажни.
Но слънцето пак ще изгрее –
у мене и горе – в небето.
Струва си човек да живее
с надежда и обич в сърцето…
Майка ти пак се тревожи –
толкова време далече си.
А аз се питам, сине,
дали е възможно
и мъка и радост поравно да нося?…
АКОРДЕОНЪТ НА ТАТКО
Аз чувам още трепетните звуци
на татковия акордеон.
Вълшебни като сутрешни капчуци
и меки като вечерен неон.
Но няма го отдавна моят татко,
ония ръченици и хора
са спомен само радостен и сладък –
от мегдана, хората събрал.
Жълтеят буйните клавиши вече,
изстинали – сърцето и душа.
А той обичаше да си посвири вечер –
и мъката и болка да теши.
Надничаха звездите да го слушат,
очи надаваше една луна.
А аз, в креватчето си детско сгушен –
поемах неусетно във съня…
КЛОШАРИ
Поделят си града на зони
във търсене на своя пай.
На пук на време и закони –
контейнери са техен рай.
Събират сутрешна прохлада
във летните горещи дни.
И вино недопито е награда,
когато зима зазвъни…
Намерили за сън местенце,
спотайват се до ранен час.
Те носят във мечтите слънце,
унесени във своя валс.
Красимир Манев
Подбор: Павлина Петкова
