ЛЕГЕНДА ЗА ВЪЛКА – хайбун на Ана Стоянова

Беше много отдавна. Една сутрин отивах по пътя за училище.

На мегдана, пред селската кръчма видях насъбрали се мъже, жени и деца. Нещо забавно и весело ги бе събрало. Обикновено, мечкарят на селото ни, който от време на време извеждаше да разходи мечката си из село, с малка забавна програма.

Като дете, от любопитство се присъединих към веселата тълпа.

Промуших се между тълпата и се появих на предната линия. В този момент се изненадах и потръпнах от картината пред мен.

Усмирен с куршум в главата, от прясната рана се стичаше кръв към очите и устата му. Клекнал на задните си крака стоеше едър вълк. И в смъртната си осанка той беше величав, оня вълк, за когото се носеха легенди сред старите селяни.

Към вълка, изправен с помощта на ловната група в тази поза, деца притичваха с разни възгласи – едни сядаха на гърба му, други мереха ръста си с ръста на вълка. Все тъй величествен, макар и сразен.

в природата
всичко различно е враг
на човека

*

Тръгнах към училището, а по пътя образът на вълка не напускаше мислите ми и се питах – дали не е този вълк, който нощем често минаваше през двора ни и оставяше едри стъпки по снега, на път към кошарите. Или оня, който е влачил наш съселянин през снега към селото.

Завлякъл го до крайните дворове, кучетата се разлаяли. Вълкът оставил човека и си тръгнал по своя път.

После човекът по повод и без повод разказваше:

– Връщах се от съседно село, бях на гости на мой приятел. Сутринта стегнах навущата и цървулите и тръгнах по бялата пътека. По път ме настигна хала, хвърлеше бял прах по лицето и очите ми. Вятър шибаше в гърдите ми и забавяше крачките ми. Дрехите ми се вледениха от снега, който се набиваше по тях. Преди да стигна на километър-два до селото, умора подкоси краката ми под колената. Неволно коленичих и продължих да се движа по колена. По лицето ми снегът замръзваше. Очите ми се премрежиха, заспивах. Нямах сили да се преборя със съня. Легнах на снега, като се надявах, че ще събера сили и ще продължа към дома.

Пред очите ми, като на сън, зачерня движеща се черна сянка, приближаваше към мен. Понечих да побягна. Не успях. Заспал съм. А вълкът ме подхванал за цървулите и започнал да ме влачи, но не към гората, а към село. Загубил съм всякакъв усет във схватката с бялата смърт.

На следващото утро се събудих в чужда къща. Цяла нощ стопаните на дома за живота ми се бориха.

природата
една майка за всички
с различни деца

Ана Стоянова

из “Годината на дъждовника”, автор Ана Стоянова, изд. gabriell-e-lit, С., 2024