ЛЯТОТО НА ЮКИ – импрасия на Валентина Григорова
Търся Юки навсякъде…
худ. Валентина Григорова
Наскоро си помислих, че го виждам в двете бебета на моята приятелка Писана, които отглеждах с много обич, и то по-добре, отколкото моите “затворници”, които не по-малко обичам, но това е друга история.
И днес ревах за мъниците, които си живееха страхотно тук, заедно с майка си. Много ревах, защото съседката си ги взе, а тук стана нелепо тихо. Ужасно тихо.
Там се изпокриха в едно много задушно пространство, и часове наред мълчаха. Майка им идва три пъти да ги търси тук, и плака, и аз плаках, и я връщах през оградата с надежда да се намерят… и дано не са се задушили под тия мушами…
И целият ми ден се обърка, защото разбрах, че много съм ги обикнала тези шушулки… Много умнички, и тя умна. Добре ги беше скрила от котаците Писана, ама ей на … глупава съм аз с мойте страхове.
За тези двамата черно-бели мъници се чудех – дали не е в някой от тях скрит моят Юки, дали не се е родил отново, и да се е върнал при мен? И това допълнително ме разстрои. Готова съм да кажа на съседката – “върни ги обратно, … да си живеят тук в пущинака”… Пък после ще го мисля.
Сега само се надявам, че са излезли от ужасното си скривалище, и майка им си ги е гушнала и ги кърми.
*
Имах доскоро един много стар приятел котьо, и той черно-бял… много пребит, гладен и изпосталял… бях го научила да идва и да си хапва. Но вече не идва… сещам се само за една причина да не идва… А тук хората не си погребват животинките. Не знам защо. Подозирам, че и той е на небето, щом не идва …
И тъй, днес ми е много тежък котешки ден.
А защо се сетих сега пак за Юки? Предполагам, защото сега ще го помоля да пази и тези мъници, а и да приюти онзи, куция другар …
Видя ли черно бяло-коте, все за него мисля… Но някак дълбоко в себе си чета следните думи: “не се надявай, мамо, толкова лесно да се върна, и то по съшия начин … “ .
Свързвам Юки с още много знаци и личности – той е моя личен Фон Байрон, поет и благородник. Така го срещам и в песните на Митко Воев, … ето на, сега въртя една и съща песен, защото там има знаци за мен. От Юки. И Джон Ленън и Сезария Евора… Сгъстеното лято… песен за мен, от моя велик приятел. Сърбам си сълзите. В една песен. А коя е тя? Познайте, де!
Един урок все още не научавам — защо, защо все още нямам доверие на инстинктите на милите ми животинчета? Нали те по-добре от мен преценяват… всичко!..
А аз, с вечните си страхове… съсипвам и малкото радост, която мога да преживея.
Валентина Григорова
