И започваме с този деликатен графичен етюд на Борис Денев от 1914 г. Профилът е изящен, а погледът вглъбено-замечтан – „поезията е въздухът, в който човек се ражда – земен и небесен“…

Поезията, насъщна като въздух, вече е част от дълбоката същност на Дора Габе, за да остане такава и през следващите 70 години…

Този портрет, дело на Стефан Иванов, едно от най-големите имена в българската портретна живопис, представя изчистен, почти иконичен образ на млада жена с изящни черти и сериозно, вглъбено изражение, от което струи тъга. Фигурата е седнала, торсът е изправен, осанката спокойна, уморено-уверена. Цветовата гама е земно-черна, като пръстта и полето на Добруджа, приглушена; рисунъкът – фотографски точен, графично пестелив. И само бледо червения, едва доловим оттенък на устните и бузите загатва за стаена, бушуваща жизненост…

Да можех да се дам на всички ветрове
по цялата земя, по всички светове,
да ме разнасят и да ме развяват,
във своя бяг да не престават,
от край до края…

И чаках аз с измъчено сърце,
към щастието поглед устремила –
и чаках го с копнеещо сърце –
сърце ми жажда беше изсушила.
И то дойде. Затворила очи –
от рози дъх аз сещах възхитена;
в неземен сън, затворила очи,
неземен химн аз слушах упоена.

Моделът в портрета на Мария Столарова вече е друг – младостта си е отишла.

Останали са тъгата и изяществото, красотата се е превърнала в достолепие.

Цветовата гама отново е строга, още по-пестелива, стоманено-остра. Фонът – неутрално сив, полата и облегалото на стола – чернокафяви, а блузата – сребърно-бяла.

Още студ носи тъмносиньото на огърлицата – единственото излишество в картината и в портретното описание на личността Дора Габе.

Поетесата е понесла небесното и земното в пътя си…

Като залутан звън през теб минавам, свят,

като насън вървя през теб, живот чудесен…

Съвсем различна е интерпретацията на Илия Петров – другият колос в портретната ни живопис.

Картината е почти импресионистична – светлината струи от всяка мазка на фона, събрал цветовете на цялата дъга, но не в тяхната абсолютна чистота, а омекотени, приглушени, някак „заземени“, за да остане доминиращото синьо като единствен израз на характер и акцент в портрета.

И оня неуловим, пронизващ лъч, извиращ от самата същност на личността, излизащ през очите, така недоловимо сини.

Портретът е завършен през 1968 г., когато Дора Габе вече е на 80. Но от платното не гледа старица. Осанката е същата, дори прическата е същата – както в портрета на младата поетеса, рисуван от Стефан Иванов! И това е естествено – нима поезията има възраст?

Почти същата цветова гама използва в картината си Пеню Вълчанов – това синьо-розово, омекотено с пепелно-кредно…

Но защо тук образът е затворен в рамка? Защо е зад решетка?!

Или – е под вода…

Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени…
не дишаха препълнени гърди…
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?

Изглежда, художникът е решил да херметизира личността на модела, да го защи-ти от зрителя, да го отдалечи…

И ние гледаме едно огледално отражение… Или – може би – лице зад прозорец?

Но полупреградата не пречи; тя подчертава яснотата на изображението на модела – една деликатно усмихната, неуловимо учудена, трогателно добра и близка разказвачка на приказки – една водителка в света – за възрастни и за деца – света на думите, света на освободената осъзнатост на духа.

И още по-различен е портретът на художника от новото поколение Ивайло Митевски; поколението, за което общуването с модела е опосредствано и може да бъде осъществено само чрез стари фотографски образи, а характерът на личността може да се търси само в литературните творби…

И може би точно затова този образ е така яростно ярък, така агресивно зовящ за докосване, общуване и разбиране.

Охрено-жълтия фон подчертава бледността на лицето, тъмния поглед, непо-корната коса и устните – свити в усмивка, Силата на внушението идва и от изправената стойка на шията, крепяща високо вдигната глава.

Авторът е използвал една от младежките снимки на поетесата, която покорява с красотата на лицето и́, но портретът не следва изображението от фотографската лента. Интерпретацията е свободна. Важен за художника е бил духът, а не физическата прилика.

Не искам да те чакам,
не искам в слънчев ден
да чакам
и пътя ти, от твоя дом до мен,
като безкраен час да се протака!

Един от най-новите и значими скулптурни портрети на Дора Габе е дело на Зоя Лекова, хоноруван асистент в НХА.

Бюстът е постоянно изложен в културно-историческия комплекс „Двор на кирилицата“ в Плиска и представя сборен портрет на поетесата в нейната младежко-средна възраст.

Един образ, пълен с вглъбена ведрина – един поглед, отправен към бъдното.

Скулптурна фигура в цял ръст на поетесата, с книга на колене, върху която са положени ръцете е дело на Йордан Гаврилов. Творбата се намира в Добрич – родно място за двамата…

Във всички изображения на Дора Габе, независимо кога са правени, поразява спокойната увереност, излъчвана от цялата и́ личност – изражение на лицето, поза на тялото, поглед, който гледа надалеч – отвъд днешното, дребното, за да стигне и проникне дори отвъд безпределното на Мирозданието. Статуята е изработена през 1980 г. – израз на уважението и възхищението на един даровит художник пред нетленното дело на друг, сял светлина през целия си почти вековен жизнен път. Израз на преклонението пред една жива легенда.

Един травматично различен портрет, настръхнал от емоцията на скулптура. Очите са полупритворени, хлътнали в орбитите, бръчките са дълбоки – бразди на челото, устните – тънки – просто – още една бръчка… Тъмният бронз, неизгладен, първичен – като природна стихия, говори с гласа на поетесата:

Плашиш ме, велико Мироздание,
като разпъваш мисълта ми
до своята неизмеримост!
Земята ни е точица във тебе,
а в тая точица е мойта обич
и моята омраза,
и силата ми — а не мога
да ги разтегля
до размерите ти.
Ти ми даде:
копнеж към своето величие
и разум да проникна в тебе,
и жажда да те опозная,
а идва ден и трябва да изчезна
и да ти върна всичко!
Гледам Изгрева
и Залеза,
поглъщам Вечността ти
и чакам своя край
непримирима…