ЛИСИЧЕТО – разказ на Христо Иванов
Отидохме в петък на село и открих, че отново, след 7 години, са ни дошли гостенчета. Две лисичета! Телефонът беше в мен и успях да снимам сладурчета.
А ето историята, която искам да ви разкажа…
05.06.2023 г.
*
Остана ми в наследство къща в едно село. В съдения двор живееше братовчедката ми, но когато тя почина, синът ѝ продаде къщата на едно симпатично младо семейство от същото село. Поли, Митко и децата им – шестгодишната Лили и бебето Борко.
Поли останала рано без майка и отгледала с баща си по-малката си сестричка.
Двамата с Митко са успешни млади хора с работа, която харесват, а харесват и селото си и не искат да го напускат.
Миналата пролет видяхме, че Митко е вързал кученце в градината. Веднага поздравихме съседите за придобивката. Дъщеричката им каза, че много се радва на кученцето, но ѝ е мъчно за петлето и кокошчицата, които лисицата е изяла. Майка ѝ се усмихна и поклати глава:
– Ти, Лилянке, пази братчето си, да не го отмъкне лисицата, защото ако нещо му се случи, не знам къде ще си намериш място!
Озадачени, с жена ми, попитахме Поли дали наистина в селото има лисица.
Тя ни разказа, че откакто в съседното село са закрили птицекланицата лисиците, които се изхранвали около нея, са се прехвърлили в нашето село. Една от тях се заселила в изоставеното училище и всяка вечер около здрачаване преминавала през техния и нашия двор. Това бил маршрутът ѝ за храна – нали била майка, трябвало да се грижи за лисичетата си. Кметът не искал да я убива и всеки се спасявал както може. Те си взели кученце за пазач.
Наистина, около осем часа видяхме лисицата, която спокойно мина през дворовете, без да се притеснява от кученцето на Лилето.
*
Около месец по-късно отново отидохме за няколко дни на село.
Забелязах по двора странно разхвърлени предмети, а в градината съпругата ми намери детска джапанка. Предположихме, че е на Лилето, но как се бе оказала в нашата градина?
Щом видяхме съседчето, попитахме го дали му липсва една джапанка. Детето много се зарадва и каза, че сигурно ли-сичетата са я отмъкнали. Поли ни шокира с обяснението, че най-вероятно в нашата плевня са се заселили двете малки, след като майка им ги изоставила. Наистина, половин час по-късно това се потвърди. Двете лисичета излязоха от плевнята и без да се притесняват, започнаха да си похапват джанки на десетина метра от нас. Събирайки джанките, те си играеха, както си играят малки кученца и изглеждаха много щастливи. Нежно се захапваха, все едно се целуват. Направиха голямо и незабравимо представление. На здрачаване тръгнаха за-едно – сигурно за да си потърсят и друга храна.
На следващата вечер с трепет зачакахме да се появят отново, за да се насладим на играта им. За наше учудване, излезе само едното лисиче. То не отиде под джанката, а влезе в градината. Изрови от земята нещо, а след това започна да похапва от това което изкопа.
С жена ми помислихме, че през миналата нощ си е донесло някаква храна, която е скрило и сега се крие от сестричето си, за да си я яде само. Ядосахме му се, че е лисиче егоист и аз отидох да го изгоня, за да не яде само. Доближих се, но то не пускаше храната си, а започна още по-ожесточено да я дърпа. За мой ужас видях, че „храната“ е неговата липсваща сестричка. Все пак го ударих и то избяга.
Жена ми ме попита какво яде.
Отговорих:
– Сестра си…
Нямах сили за повече.
*
Тази поразителна случка ни наведе на тъжни мисли. Да, и в живота на хората, за жалост, се случват подобни неща. Често най-близки роднини, когато стане дума за делба на наследство, се озлобяват от алчност и са готови „със зъби и нокти“ да бранят онова, което мислят за „свое“.
07.06.2016 г.
P.S. Написах тази история за децата на нашите съседи.
-Поли, моля те, прочети я на Лилето и Борко когато станат достатъчно големи, за да могат да разберат, че не бива брат и сестра да се изяждат помежду си.
Христо Иванов
