МИГОВЕ – поетични импресии на Рени Васева

1
Слънчасало слънце –
разбита сметана
в синьото на водата,
и сме застанали двамата
до крайност оголени
пред крепостната стена…
Древният мрак ни догонва.

2
Реката от голи тела
извива по калдъръма,
стъпки се гонят
по облите камъни.
Ръми. Мокра памет
изстисква прането си
по ъглите на историята…

3
Дантела от сгради,
ехото по площадите
носи екота на колесниците,
колите препускат –
десетки коне изпуснати.
Шепите на терасите
държат смъртта и живота ни –
ние сме гладиатори.

4
Този калдъръм е пита слънчогледова,
свети в черно-жълто по сградите
с наежени бръшлянови пътеки.  

В пладнето отекват писъци на влакове,
които все се давят на хоризонта в свършека…
Ние сме останали на пустия перон
и стискаме билетчета изтъркани.

5
Планината, разперила
светлосини фустани,
е оголила в пладнето
гърдите си нежни,
в деколтето й сврени,
мълчат древни крепости,
в ресниците каменни –
спомени за Сътворение…

6
И е цветно и каменно,
стъпалата надолу
свирят стара мелодия.
Те танцуват – раз-два,
после три, после четири…
За награда водата
ги целува по устните.

7
Двете лодки си бъбреха,
по съседски обсъждаха
как ще тръгнат към изгрева утре,
а съвсем притъмня,
по вълните запъплиха
на водните духове сенките.

8
Двете лодки полюшваха
бедрата си тънки,  
още помнеха на вятъра ласките,
а преди да заспят,
приютиха при себе си
изгубена в мрака звезда.

9
Люлеят корабчето езерните люлки
в спасително зелени хоризонти,
една русалка е разплела мокри къдри
в нозете на градчето изумрудено.
Погалвам с поглед светналите улици,
а къщите ми махат на сбогуване.

10
До каменна саксия – бяла лайка,
поникнала случайно пред очите
на ярките съцветия, отглеждани в саксията.
„Ненужна си!“ – подвикнаха принцесите,
поклащайки стебла, облечени в коприна.
Но лайката бе дива, необуздана,
тя отмина самовлюбените погледи,
отглеждани в охолство,
и сладостно се взря там долу, при водата,
където ангел миеше крилата си.

11
А влагата попиваше през порите на кожата
с дъха на езерната тиха дълбочинност,
където се спотайваха русалки и чудовища,
където моите очи не можеха да стигнат,
но с тези стари корабни въжета
сърцето ми се спускаше до дъното,
закотвяше се здраво в мрака
и там оставаше –
целувката на своето чудовище да чака.

12
Най-младата от къщите, в розово облечена,
протягаше към мене набухнати ръкави,
очите й обаче се взираха надолу,
към езерното мътно огледало,
където образът й се разполовяваше…
Тя много искаше да го открие цял и невредим…

13
Разпиля дъждецът перлени гердани,
затъркаляха се божии сияния…
Боса бях и боса си останах.
И затичах през магията вълшебна,
уличният калдъръм опъна черга,
по която пееха мънистата
на дъжда, внезапно плиснал
в сухите ми, изтънели вени.

14
Мъглата лепи
мокри благостни кърпи
по лицето ми уморено,
заблестяват капчици влага,
на устните залезът слага
оранжево, меко червило…
Държа се за лодката,
а нейната дървена длан
нечий остър парфюм е попила.

15
Корабчето реже
гладката повърхност,
както нож би срязал  
глазурата на торта.
Бялата сметана
меко се разпенва,
капчици от нея
пръсват на лицето ми.
Облизвам и се смея…

16
Любовно капричио,
земетръсна прегръдка,
на запад се плиска мавруд, тъмнее стъклото
на небесната чаша
и лекичко пука от студ…

17
Пороят се сипеше
и ножове мълнии
режеха на парчета небето – парчета от торта
с облачна бита сметана
и свещичка луна,
бодната по средата
на тъмния шоколад
със заровени в него звезди.

18
Вечерта ни повлече
мътната, кална вода,
една бясна река отнесе
спокойните сънища,
запокити сърцата ни
отвъд хоризонта –
хирургически разрез,  
прокървил под превръзките
на захабените бинтове облаци.

19
Бяхме будни, пороят в душите не млъкваше,
изливаше тъжна и свята библейска прокуденост,
градеше илюзия за спасен и осъмнал Титаник
с красотата на древно оцеляло чудовище.

20
Потънали в меланхолия,
цветята танцуваха снощи,
танцуваха тъмно танго.
Не объркаха стъпките,
макар че дъждът спусна
ледена, кална вода,
а светът в два нощес
изведнъж съвсем изтрезня.
Цветята танцуваха
в зелените си одежди
едно по едно, едно по едно,
подреждаха босите стъпки.
Водата във вазата плакнеше
последните им надежди.

21
Залезна морска симфония,
огън в дланите на хоризонта,
камъчета в лятната шапка,
с любовни пръсти събирани…
Синя лодка в морето синьо
синя мечта залюлява –
през бездната да прекрачи,
спомен някому да остави.  

22
Небето пълни легените,
синее бистра водата,
после накисва старателно
любимото си одеяло.
Синьо, изпрано до блясък,
просва го върху дюните.
Леко подвивам края му
и се мушвам под него –
все още ми е студено
от снощната ни вечеря…

23
Кръговратно, повтарящо се,
лятото се търкаля по стъпките ми,
лятото вдига пара
с мъгливо есенно предусещане.
Разнежени в горещите шепи,
вълните с брега се галят…

24
Софийските гладни гларуси
се гмуркат в разпенените контейнери –
в очите им морето се дави,
загубило бреговете си.

25
Наточена до блясък мълния
раздра на късове небесната коприна
и свъсил вежди, вятърът премина през сърцето ми.
Шумеше във артериите и вените на спомена
и търсеше най-болното местенце,
където часовете са положили
отломките на безвъзвратно лято.  
О, вятър, носещ сприята дъждовна,
ще погребат ли калните порои
копнежите ми невъзможни?

26
Морето е опънало зелено-синя черга,
на хоризонта тънкият тегел съшива равномерно
на няколкото облака парцалената крива.
Завиват се със нея отсреща планините,
в омарата безплътни, призрачни, далечни –
като безсърдечните ръце на някой нелюбим…

27
Сивите очи на морското чудовище
се присвиха срещу вятъра,
музиката на вълната се усили.
Идваше насреща му, но то не чуваше,
закотвило пак погледа си на скалата,
където сресваше коси във изумрудено една русалка.
Чудовището беше влюбено и позволи огромната вълна да го погуби…

28
Откъсвам си ябълка,
сладни под небцето,
люлее се клонче на вятъра,
току пред очите ми
лист отплава по въздуха –
жълта лодка с невидим лодкар.

29
Откъсвам си ябълка,
червенеят от залеза
даже котешките зеници,
гнездото на покрива
приютява за малко  
долетяла в сумрака жар птица.

30
Откъсвам си ябълка,
по ръцете ми изгревна медовина разлива
някой щедър винар, аз отхапвам от ябълката
като Ева в градината.

31
Нямаше вече вълни,
нямаше сол, нито пясък,
който да пари,
нямаше мисъл дори
за ленивото пладне
под чадър от тръстика,
нямаше ги белите гларуси,
викащи в любовен екстаз.
Сиви сгради пред нас
поглъщаха погледа,
давеха зениците късогледи…
Ти ми беше свалил очилата,
за да ме снимаш без тях.

32
Градското слънце е рижа котка в прозореца,
следобедно мърка, ближе лапи лениво.
Тази зима е мъртва, снегът е заминал
през девет земи и през девет морета
и някъде там, в десетото царство,
издига палати за една снежна кралица.

33
Градското слънце
се търкулва по пода –
рижа котка настръхнала,  
после нишки заприда
по стаените в ъгъла
щастливи очаквания.
Паяк тръгва по слънцето,
уплътнява му плетката.
Аз си мисля за сенките –
как ще срежат във сумрака
тази крехка дантела
на невинно доверие…

34
Залезна морска симфония,
огън в дланите на хоризонта,
камъчета в лятната шапка,
с любовни пръсти събирани…
Синя лодка в морето синьо
синя мечта залюлява –
през бездната да прекрачи,
спомен някому да остави.

35
Небето пълни легените,
синее бистра водата,
после накисва старателно
любимото си одеяло.
Синьо, изпрано до блясък,
просва го върху дюните.
Леко подвивам края му
и се мушвам под него –
все още ми е студено
от снощната ни вечеря…

36
Синята лодка събира в шепи  
сълзите на гневните облаци,
една русалка е сред вълните
и иска от тях да избяга.
Милостиво, морето слага остров
в краката й новородени,
а синята лодка, удавена в пясъка,
събира море за плаване…

37
Бяга морето…вълна по вълна
разплита синята плетка на шала си,
метнат по бреговете.
Бяга морето, отнася със себе си нашето лято,
нашето топло, разголено лято,
почти неприлично полегнало на онези скали,
опряло колене до сребристата кожа,
потънало в негата на следобедното слънчасване.
Бяга морето, а на мене чак свят ми се вие
от тази нелепа случайност на миражна магия…

Рени Васева