ЗА „МИНАЛОТО В МЕН“, документална повест на Габриела Цанева, трето, юбилейно преработено и допълнено издание – редакционна статия
ЗА “МИНАЛОТО В МЕН”
Издателство gabriell-e-lit посвещава третото издание на документалната повест на Габриела Цанева “Миналото в мен” на 90 годишнината от рождението на Цветана Стефанова Попкоева /Чалъкова/, родена на 19 април 1929 г. осъдена на смърт и разстреляна на 26 април 1952 г.
Повестта е написана за четири месеца, от 26 юни, до 9 ноември, през 1990 г., като за основа са послужили разкази на хора, участвали в горянската съпротива срещу тоталитарния режим, опо-зиционери и земсисти, преминали през лагери и затвори, техни близки, както и някои документи.
Книгата разказва за живота и дейността на Цветана Попкоева, член и ръководител на опозиционния ЗМС, учителка, идеолог и участник в горянското движениe в Русенския регион и Лудогорието, както и за други форми на съпротива срещу тоталитарния режим.
Принудена от събитията, Цветана излиза в нелегалност в началото на 1951-ва.
Съдена, осъдена задочно на смърт, заловена и раз-стреляна няколко дни след като навършва 23 години, тя става легенда и вдъхновение за своите сподвижници.
Книгата осветява в известна степен и общата картина на живота и настроенията на обществото в края на 40-те и началото на 50-те години в България.
Ръкописът е рецензиран от проф. д-р Иван Сарандев и горещо е препоръчан за публикуване на издателство „Цанко Церковски“. Габриела Цанева и „Миналото в мен” са представени във в. “Огнище”, бр. 3/1991 г.
Няколко месеца по-късно, по препоръка на главния редактор на в. „Народно земеделско знаме” Искър Шуманов, в десет последователни броя, от бр.176/5.11.1991 до бр. 186/19.11.1991, е отпечатан съкратен вариант на повестта.
Сложена под печат в ИК „Цанко Церковски” през м. февруари 1991 г., книгата пада от печат без обяснения при смяна на ръководството на издателството през м. май с.г. и е публикувана от изд. “Сеяч”-Велико Търново едва през 1994 г.
*
По повод 50 години от разстрела на Цветана Попкоева, през 2002 г. виртуална библиотека „Словото” публикува „Миналото в мен” в интернет. През 2005 г. съкратен вариант на повестта е публикуван във в. „Земеделско знаме”, а през 2010 г. изд. LiterNet-Варна осъществява второ, електронно издание.
*
Настоящото трето издание, е-книга във формат .pdf, е юбилейно. Дизайнът на корицата е на Габриела Цанева, като е използван портрет на Цветана Попкоева, нарисуван от художника Костадин Събев през 2004 г., във връзка с подготовката на изложбата му „Портрети на горяните”.
В изложбата на Събев са включени два портрета на Цветана Попкоева, рисувани по последните й снимки – профил и анфас, направени в ДС при арестуването й през февруари 1952 г. Снимките стават обществено достояние през 2002 г., когато Държавен архив – Русе подготвя поредица от материали, включително доклад, изложба на оригинални документи и документален филм, във връзка с отбелязването на 50 години от Горянското движение в България.
До края на м. септември т.г. „Миналото в мен” ще бъде осъществена като е-книга във формат .epub, както и като печатно издание.
„МИНАЛОТО В МЕН”, В. „ОГНИЩЕ”, бр. 3/1991 г.
Не всеки ден човек може да види как баба му плаче. Сега бих казала, че съм била потресена – от съл зите в очите й. Тогава сигурно не съм знаела тази дума. Тогава просто ми е било много, много мъчно. И сложих пухкавата си, малко мръсна и малко потна ръчичка върху все още гладката тогава бабина буза. „Бабо, защо плачеш?” – съм попитала навярно. А тя, свлечена, седеше върху пръстта на гроба и каза:”3а леля ти Ценка… плача…” и продължи да плаче…
Трите свещи горяха върху гроба с двама мъртъвци.
* * *
Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра. Не знам кога разбрах, че момичето от снимката на стената е тя, най-малката сестра. Винаги бях мислила, че това е баба на младини – толкова много си приличаха 20-годишното момиче и 55-годишната жена.
* * *
Баба плачеше, закрила лицето си с ръце. Знаех, че така се плаче само за нещо, което е загубено завинаги. „Умряла ли е?” – питам. А баба плаче и казва – „Убиха я…”
За мен слънцето угасна. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво. През клоните му, през облаците – за миг се показва луната – голяма и кръгла и пак изчезва. Но вече е осветила черна кола, черни мъже и едно черно момиче. Вятърът вее, свири в сухите клони на дървото. Момичето тича, хлъзга се в калта, пада и става. А мъжете тропат с тежки обувки. Черна нощ, вятър. И само бялото лице на момичето свети. После „те” я убиват. Как точно става това – не знам.
Все още не знам. Мисля, че никой не знае. Никой, който би имал смелостта да разкаже. На светло, очи в очи – с баба.
Всъщност в детската ми представа същинско убийство нямаше. И понеже гроб също нямаше, и понеже труп също е нямало, тогава, 5-6-годишна, реших, че може би и смърт е нямало.
Не си вярвах много, но все пак.. Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й. Не си вярвах много. И все пак…
…Три свещи горят на гроб с двама мъртъвци…
откъс от сложената под печат книга „Миналото в мен”
СЛЕД „МИНАЛОТО В МЕН”
Неделя, следобед е.
Мразовито и слънчево.
Ноември, 1991 г, Габриела Цанева.
*
Току-що бяхме изгубили изборите…
„Ние” ли? Земеделците? Николапетковистите, и другите, един-ните?
Или бяхме спечелили? „Ние”, сините, антикомунистите?
Тогава, ноември 1991-ва, току-що, отново бяха изхвърлени, вън, онези, които най-много бяха изстрадали демокрацията.
Този път, законно и честно, след избори, които бяха спечелени от демократичните сили…
От нас, викалите по площадите, развявалите сини знамена, крещялите за свобода – новите, сините… Силните?!
Все едно – отново българският земеделец остана без своя власт, без свои…
Отново онези, вградили себе си в новата ни демокрация, бяха забравени.
Забравени ли?
Не.
За тях никога не се заговори.
През изминалите, тогава, две години на гласност.
През изминалите, днес, петнадесет години промяна. Промяна ли?!
Идваха и си отиваха – властниците.
Реформирани и не чак толкова комсоциалисти, демократи, бивши царе.
Никой от тях не заговори за страдалците.
Никой не каза дума за борците.
Никой не каза дума за убитите, за разстреляните, за затваряните… за осъдените “врагове на народа”…
За ония, които не чакат награда, а само спомен, а само цвете в тревясал гроб или свещ на задушница, за безгробните…
***
Мълчах, в старата къща, тогава.
Мразовито и слънчево.
Зъбите ми тракаха до печката, в скута ми спеше бездомно кученце, което бях направила свое. И разказвах на баба – за бъдещата си нова професия.
Разказвах й – за морето, за лекциите по политология и право в Свободния университет; за новото мислене, за старите хора, за нуждата от ново образование за новия ред.
Тя кротко ме слуша, а после попита:
– А книгата ти? Какво стана с книгата… Нали да пишеш е най-важното?
Усмихвам се гузно, кърша пръсти, кученцето се буди, скимти…
– Книгата… нали знаеш, няма да я издадат… Но откъси от нея публикуват във вестника, в “Народно земеделско знаме”…
– Знам, знам, чета… а хората питат…
*
Тогава, на вратата се почука. Кученцето започна да ръмжи.
Отворих.
Беше Димитър Рачев. Посинял от студ, с вдървени пръсти, стиска ръката ми.
– Мога ли да вляза? Разбрах, че си дошла. Нося ти нещо.
И без да чака отговора ми бързо изува галошите и влиза.
Кученцето седи на стола ми, бърчи нос, върти опашка. Не знае влезлият дали е чужд, дали е свой.
А бай Димитър разкопчава кожуха си и вади нещо слънчево изпод вълнената си фанела. Разтваря го, простира го на дивана.
– Това е знамето на нашата организация. Когато стана страшно, зазидах го. Направих дупка в одаята, извадих две тухли и сложих знамето. Четирийсет години там стоя. Не го извадих когато смениха Тодор Живков, не го извадих и преди, когато с теб говорихме… Сега, като разбрах, че си дошла… знам къде е мястото, нали аз градих къщата… толкоз дълго съм го помнил… колко педи от пода, колко педи от ъгъла… Престраших се, извадих го… ей го… ти вече книга си написала, то вече всичко се разбра… ама, нейсе… не за това…
И млъква. Треперят ръцете му. Отрудени честни ръце. Навежда се, оправя гънките, изтупва хоросана, впил се в тъканта му…
Грее знамето, оранжево, като слънце. С ликовете на Стамболийски и Никола Петков… Кой го е шил, кой ги е бродирал… не питам… само гледам тежката коп-рина, ресните, гънките… хоросана, държал го в плен четирийсет години… Рони се, пада по покривката.
И си мисля как пиша продължение на книгата. Представям си – как описвам тази сцена… със слън-цето в стаята, изгряло върху твърдото бабино легло. С Димитър Рачев, с хоросана, с историята му за дупката в зида… Зазиданата тайна на тайната организация… зазиданият дух на нейните чеда… И докато мисля, слушам го…
– Не искам нищо лошо да ти кажа, само че… хората говорят… писала си, че съм предател… че ме били пратили от Държавна сигурност да я убия… Не съм им служил никога, кълна ти се… ей, на, ръка на баба ти целувам… Не съм им служил никога и никого не съм предавал…
Мълчах. Не знаех как да го погледна. Уж исках добро да направя. Уж исках… да извадя героите от забвение, да разкажа тяхната история… да създавам… новата ис-тория? Не, просто да кажа истината…
А тя, истината, знаем, има много лица. И всяко от тях е озъбено. И всяко от тях хапе. Кого и кога?
И как стана така, че истината, онази, скриваната, истинската, ухапа не когото трябва…
Мълча. Кученцето седи на стола ми и върти опашка. Вече е решило – кой е свой и кой е чужд…
– Прости ми, бай Димитре. Не съм го написала така, че да се разбере погрешно. Не съм написала, че си предател… Ти не си… Ти си жертва, като всички, ти си борец, като нея… прости ми, бай Димитре…
– Не ти се сърдя… аз, такова, не съм го чел… Хората така говорят… Пък други казват… така ни се падало, бандити сме били и шпи-они…
***
Затварям очи и стискам зъби. Тогава.
И днес.
“Хората така говорят”…
Кои хора?
И какво точно говорят?
Мълча и стискам зъби.
Днес.
Кому е нужно героите да се превръщат в предатели?
Кому е нужно за мъртвите да се говори зло?
Кому е нужно да се мърсят заспалите гробове?
Кому?
Кому!
Кому…
До болка все същото.
Прости ми, бай Димитре…
Прости ми, днес, където и да си… Дух? Пръст? Присъствие в нечие съзнание… Прости…
Не написах продължение на “Миналото в мен” тогава…Прости.
Бях уморена, изтерзана, омерзена. От избори, от загуби, от бит-ки със стени.
И “Миналото в мен” стоя захвърлено… Не месец, не година… а четири…
Прости ми, бабо. Не успях да го издам навреме, за да го видиш като книга… “Миналото в мен”… Миналото, което ти сложи в мен. Боли.
Прости ми, че закъснях за погребението ти, улисана да търся спонсори, пари. Прости ми, че не стигнах до края…
“Обществото, изградено върху кръв и терор не даде щастие и бла-годенствие никому. И нека го покрие забравата.”
Сложих точката. Края.
А обществото, изградено върху кръв и терор, не бе покрито от забравата.То бе врасло в нас. Обсеби ни. Отрови ни. И се пренесе в Днес.
Все още пием от старите му корени.
Все още. Трови ни.
Днес, 10 години след първото издание на документалната повест “Миналото в мен” и 14 години след написването й, протягам ръце към клавиатурата, за да напиша тези редове, провокирана от омерзение и от мисълта за отговор-ността, която нося пред тези, които първи прочетоха книгата, с която поисках да изкрещя една дълго скривана истина…
Дълго скривана и премълчавана – тогава, когато пишех, през 1990–та…
Дълго скривана и премълчавана днес, 2004–та…
Истината за горянското движение в България. Истината за онези, непокорните. За онези, които с оръжие и слово са се борили против комунизма…
Кои са… Какви са…
За мен са герои…
За други…
“Фльорци и шпиони,
крадци и вагабони…”
От няколко часа все тази песничка си тананикам…
Омерзение пълзи в ума ми. И въпроси разни кънтят. Кому е нужно? Кому! Кому е нужно да се внушава, че горянското движение в България е било изградено от… фльорци и шпиони, крадци и вагабони…
Дали не на крадците – онези, на вещи и минало? Дали не на шпионите, на ченгетата… Дали не на… онези, пак същите…
Мълча. Уморих се от мълчание.
ноември 2004, Габриела Цанева
***
И тогава, през ноември 2004-та, не написах продължение на „Миналото в мен”.
И днес не съм го написала.
Но дойде 19 април 2019-та, денят, в който Цветана Попкоева щеше да навърши 90 години, ако не беше разстреляна на 23.
Издадох „Миналото в мен” отново, като електронна книга, за да бъде достъпна за четене от всички. Публикувах съобщения за събитието, навсякъде където можах, но…
Оказа се, че за всяко мое триредово хайку съм получавала повече лайкове от лайковете на всички съобщения за новото издание на най-смислената книга, която някога съм писала.
Уморих се… от говоренето на истини, които никой не иска да чуе.
И все пак – защото съм възпитана да правя това, което „трябва”, продължавам да правя онова, което трябва да бъде направено.
Публикувам този откъс, който досега е бил публикуван само онлайн, за да бъде прочетен от онези, които четат само на хартия.
И тъй като това списание е за литература и визуални изкуства, публикувам и три проекта за паметник на Цветана Попкоева, създадени от скулптура Георги Радулов, защото паметникът не беше построен, а от идеята за него останаха само те.
април 2019, Габриела Цанева
***
Предлагам паметникът да бъде изпълнен от гранит, а портретният орелеф (силно изпъкнал) и бук-вите да бъдат отляти от бронз.
Проектът може да бъде осъществен за 3-4 месеца след получа-ване на разрешение за строеж.
Предлагам на вниманието на възложителите следните три варианта, оразмерени:
I вариант:
Образът да бъде на фона на детелина – символ на земеделското движение.
II вариант:
Разпънатата на кръста “Майка България” е приютила образа на Цена Попкоева.
*За изработване на орелефите са използвани снимка, анфас, на Цветана Попкоева /Чалъкова/ от книгата „Миналото в мен” и портрет, профил, рисуван от Костадин Събев по последната фотография на Цена, правена след арестуването й..
III вариант:
Една горяща свещ – в памет на загиналите.
Георги Радулов, скулптор
***
През 2012-та, по повод 60 години от разстрела на Цветана Попкоева, бе създаден инициативен комитет за издигане на паметник в родното й село, или в град Русе.
Не мога да не спомена факта, че председател и вдъхновител на този инициативен комитет бе агроном Антон Цонев, дългогодишен председател на ТКЗС-то в Червена вода през 50-те и 60-те години, т. е. бивш председател на структурата, олицетворяваща колективизацията на земята в България; структура, залегнала в основата на борбата на земеделците-Николапетковисти срещу настъпващия комунистически тоталитарен режим. И трябва да подчертая, че тази негова идея не бе проява на гузна съвест, защото неговата съвест и неговите ръце бяха чисти, а на дълбокото му разбиране за необходимост от равновесие в историята и в развитието на обществото.
Не мога да не спомена и факта, че единствената причина паметникът на едно 23-годишно момиче, осъдено на смърт и разстреляно като „враг на народа” за дейността си като опозиционен лидер и горянка да не бъде осъществен, бе мълчаливият отказ на Общинския съвет при Община Русе да даде съгласие за построяването му.
Защото властниците, които наричат себе си демократи и антикомунисти, не желаят да се чуват и помнят имената на героите, които са били убити, за да разчистят пътя на България към Европейското й развитие…
И защото обществото, изглежда, е твърде уморено, за да бъде иначе.
Можете да прочетете книгата, следвайки връзката:
материала подготви Надежда Александрова
