МИСЛИ – разкази на Явор Перфанов

РАЗЛИЧНАТА КЛАСА

Събират се на групички, в краен случай може и някой да е сам, но много рядко. Между тях има бедни, работещи, пенсионери и безработни хора. Някои са без образование. Други имат средно. Намират се и с висше, понякога и с две. Там, където отидат, не ги обичат. Дори думата, която ги характеризира я няма в тълковния речник. Да си разбирач е това, което ги храни в дните им.

Можеш да ги срещнеш навсякъде.

Стоят отстрани, до тротоара, който се ремонтира от работници.

Обикновено разбирачите са облечени със стари, но чисти дрехи. Демонстрират добър стандарт. Наблюдават строителите и са събрали ръце зад гърбовете си.

– Е, с моя дядо, едно време сме бъркали бетон много. И замазка също. От него знам, че се слага на две колички пясък една торба цимент.

– А, не така! – отговаря разпалено другият. – Мен ме бяха извикали комшиите да помагам за двора им. И там, техният майстор искаше да слагаме на една количка пясък, една торба цимент. Едно към едно. Така знам аз, тези хора тук, какъв тротоар правят, нищо не разбират, само трошат парите на държавата.

Можем да срещнем кибиците и в художествената галерия.

Разбрали, че в града има изложба, те ще се стъкнат в костюмите от сватбите си и с величествена походка ще отидат на културното събитие. Ще гледат повече хората, които присъстват на изложбата, отколкото изложените картини. И когато някой се доближи до тях, ще започнат да обсъждат качествата на художника.

-Е, хубава картина, но ако бях я рисувал аз, това поточе нямаше да е толкова синьо.

– То да е потока, добре. Но я виж, колко червен е залезът, можеше малко по-оранжево да е, но бива!

Разбирачите са от онези хора, които едно време задължително са си пиели кафето с нов вестник. Прочитали го от начало до края, за да са компетентни в разговорите си с другите хора. Сега, в модерния свят, те използват и интернет, като цъкат на всяка новина. На всяко мероприятие или научно откритие.

Представителите на тази класа се срещат и в литературните групи. Чели някога нещо, те са готови завършени критици, които със самочувствие коментират кое е лошо и на пръсти броят хубавите неща.

Можем да ги видим на стадионите или да гледат мач в кафенетата. Тогава думите не спират пред нищо.

– Гледай го, гледай го бе, как може такова нещо! Нападател ми бил. Аз, че съм на толкова години, аз ако тръгна да бягам, щях да вкарам гол.

– То, нападателят иди дойди, ама я виж защитникът. Не му е мястото там, той си е за ляво крило, за нищо не става треньорът!

Кибиците най-често стоят по парковете.

Седнали на пейка и обсъждат политиката на дневен ред, което е важно.

Ще се загледат след две хубави жени и единият ще каже:

– Еее, ако бях по-млад, няколко години по-млад!

– Е, ти и с много да беше по-млад, все същия задръстен щеше да си, ама хайде сега, годините ти виновни.

И цъкайки с език докато се скрият хубавите жени от поглед, за да продължат да одумват властта.

Идеалната среда, в която могат да виреят всезнайковците, това е когато има на кого да дават акъл.

Но когато се случи така, че има ситуация, в която всеки е предприел да бъде внимателен и предпазлив и се е затворил при семейството си или не общува с другите, дори да е на работното си място, тогава нещата се променят.

Кибиците изпадат в безтегловност.

Те не знаят как да реагират. Досега са раздавали съвети кой как да реагира. И изпадат в шок от факта, че сами на себе си не могат да помогнат. Това, което са чели, виждали и слушали е било на теория и то за да покажат на другите, че не са вчерашни. Но нямат практиката, която животът е дал на всички, работили съвестно и отговорно.

Тази различна класа винаги ще е до нас.

Тя ще ни контролира, ще ни дава оценка, ще се опитва да ни направлява, но е наясно, че всъщност техните думи са празни и нямат никаква сила.

Аз им се радвам, защото са безобидни.

Не им обръщам внимание, тогава се лепват за друг.

И така, докато не приобщят още един за тази тяхна класа.

Явор Перфанов, из „Берачът на кестени“ – автор Явор Перфанов

ОТЧУЖДАВАНЕ

Много хора, включително и аз, след като сме били разочаровани от някого или от няколко човека избираме да останем сами. Оправдаваме се с това, че е дошло време да намерим себе си. Затваряме се. Не допускаме никого. Казваме си, че така е по-добре.

Хубавите мисли стоят известно време в съзнанието и отстъпват място на незнайно как дошлата тъга.

Неща, които са ни радвали вече не са ни интересни. Потребностите ни се свиват до това да станем, да поработим, да си легнем. И да сме нахранени.

И с това се свиква толкова бързо, че не ни се прави нищо друго. Идва време, в което се замисляме дали може постоянно да сме така? И има ли смисъл от това ненужно страдание?

Защото човек все пак не е създаден, за да е сам.

И се обръщаме към природата.

Колко пъти ни е разочаровала! Удари градушка. Извие се буря. Вали няколко дни, не можеш да излезеш. Или е неописуема жега.

И какво? Никой от нас не ѝ се сърди. Казваме си, че не можем да променим нещата.

И продължаваме напред. Знаем, че след лошото време идва и хубаво.

Нима не можем така да мислим и за хората. Някой ни е нагрубил, предал или обидил. Ами – такъв си е човекът. Безсилни сме и не можем да променим нещата. Минаваме край него.

Записваме си го в спомените и продължаваме напред.

Защото някъде там има някой, който ни обича.

10.03.2025 г.

ПРОЛЕТНО ПЕРО

Тя се вдъхновява от всичко, което я заобикаля. От първите поникнали цветя. От цъфналите клони на дърветата. От слънчевите лъчи. Затова всички обичат да четат пролетта.

Тя умее да пише седнала до поточе, което весело си играе край зелената трева. Пише за току що появилата се калинка, която се чуди накъде да литне. Пише за радостта на бурена, който се има за по-силен от красивите цветя. Със своята лирика пролетта посреща прелетните птици, закопнели да чуят нежни думи след дългия път. И когато лястовичките се наредят по жиците пролетта чете куплет след куплет.

А те слушат с интерес. Пчелите откриват написаното за тях запечатано в цъфнал цвят. Вземат си го и го пазят като ценна вещ. Перото на пролетта достига и до хората. Няма вече зима. Няма лед, който да сковава всичко наоколо. Има слънце, което дава толкова светлина, че всеки стих се чете и достига до сърцето.

А поезията е онази сила, която дава надежда във всеки миг. Че може да се промени нещо. Или да се продължи това, което носи радост. А в пролетта няма злоба. Няма завист. Не се дразни от никого. Тя е чиста като роса. И затова поезията ѝ е толкова обичана. Защото човек може да се огледа в нея.

21.03.2025 г.

Явор Перфанов