ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ: ОКТАВИАН ПАЛЕР
“МОИТЕ ВРЪЗКИ С МИТОЛОГИЯТА” НА ОКТАВИАН ПАЛЕР – представя Огнян Стамболиев
ЗА ОКТАВИАН ПАЛЕР
Октавиан Палер е роден на 2 юли 1926 в село Лиза, окръг Брашов. Писател, журналист, издател, политик.
През 1945 завършва известния колеж „Раду Негру“ в град Фагараш, литературния отдел, където се отличава с успеха си по философия, латински и старогръцки. През същата година става студент в университета на град Сибиу /Херманщадт/, във факултета по литература и философия.
През 1949-1961 е програмен директор в Румънското радио. По-късно работи като кореспондент на Аджер прес, директор на Телевизията, на Радиото, главен редактор на седмичника на писателите „Романиа Литерара“, в различни редакции.
През 80-те години се обявява открито срещу диктатурата на Чаушеску, напуска работата си и се посвещава изцяло на писателската си дейност.
*
Автор е на 20 книги с проза, поезия, есеистика и публицистика, сред които най- известни са: „Живот на една гара“, „Един щастлив човек“, „Защитата на Галилей“, „Сърдечни полемики“, „Дон Кихот на Изток“, „Самотни авантюри“, „Митологични клевети“. Носител на награди на Съюза на румънските писатели.
Негови книги са превеждани на редица езици в Европа. На български: „Живот на една гара“, „Защитата на Галилей“ / роман и подбор есета/ и „21 въображаеми писма с 21 писатели“.
Огнян Стамболиев
МОИТЕ ВРЪЗКИ С МИТОЛОГИЯТА – есе на Октавиан Палер
1.
Марк Аврелий решил проблема си със страха от смъртта с едно много просто съждение. „Ако боговете – казал си той – са решили, че трябва да умра, защо трябва да виждам нещо нередно и лошо в това? Да, убеден съм, че боговете са почтени и благородни и могат само да ми желаят само доброта. И ако те, боговете не съществуват, защо тогава да живея в свят без богове?“
За съжаление не успях да схвана нищо сериозно от учението на стоиците. Напразно четох техни трудове. И особено сега, на стари години, осъзнавам това. Не мога да се издигна над мизерията на тази епоха, нито мога да мисля спокойно за смъртта. А между другото, ще призная, че не можах да се науча да презирам живота дори и в този наш днешен свят „без богове“.
2.
Не, признавам, не бях подготвен да стана „религиозен човек“, въпреки че имах модел съвсем близко до мен. Моята майка. Която през целия си живот четеше непрекъснато две книги, Библията, много старо издание, с черни корици и един оплют от мухите, съвсем овехтял Часослов, които държеше на перваза на прозореца откъм двора. Но мога да кажа сега, че тя живя с непоклатима вяра, убедена, че на този свят, всичко е решено от Бога.
Никога не си лягаше, преди да прехвърли поне веднъж зърната на своята броеница пред иконата на Светата дева. И не искаше да отида да уча в гимназията, докато баща ми не я заблуди, че ще стана свещеник. Мечтаеше да види един ден сина си си да излиза от олтара на „голямата църква” (православната църква) в Лиза, облечен в свещенически одежди. По-късно много страда, като разбра, че съм имал други планове. Сигурно съм я разочаровал, но тя никога не ми го каза. Моята добра майка сигурно си беше помислила, че Господ е решил синът й да бъде „грешник“.
3.
Но аз не стигнах твърде далеч с „греха“. Дори днес, когато наближавам края на пътя, не мисля, че има нещо „отвъд“. Иначе мога да се смятам за християнин, по- скоро от уважение към родителите си.
Запитан дали вярва в Бог, художникът Анри Матис дал доста смислен отговор: „Да, когато работя“. Моят отговор, по-скромен /защото не съм Матис!/, би бил друг: „Не знам дали Бог съществува или не, но ме плаши идеята, ако той наистина не съществува“. Не мога да си представя, че светът около нас, включително „звездното небе над нас“, е само въпрос на механика, физика или химия. Без да мога да обясня защо, изпитвам тревожно усещане за свещеното и кога тъмнината на нощта се разсейва на разсъмване и когато камъните изглеждат тъмни от светлина по обяд.
Накратко казано, аз съм в странна ситуация. Не вярвам, че светът, в който живеем, все още се наблюдава от богове, способни да ни накажат или спасят, но и никой атеист или свободомислещ няма да ме убеди, че не божественото не съществува. Колкото и лош и вулгарен да е светът около нас.
4.
Повтарям едно клише, но явно, че имам нужда от него: да, съществува не само „историческо време“, има и „митологично време“, по-малко забележимо, в което живеят децата, преди да бъдат запленени от „историята“, а също и светците. Ние обикновените хора нямаме достъп до него. Можем само да го гадаем, можем да желаем, но това е всичко. Нещо като тайна, за която знаем някои неща, никога твърде ясни, както за сънищата, но щом ни вземат за пленници на „историята“, тогава ние получаваме възможността да се доближим до нея.
Защото съвременният човек вече не може да мисли в митове. Може само като турист да отиде до подножието на Олимп, да снима и да се чуди: как не е хрумнало на древните гърци да се изкачат на Олимп, та оттам да шпионират боговете? Известно е, че едва през 18-ти или дори 19-ти век /не си спомням много добре датата/ гърците са пожелали за първи път да задоволят любопитството си и да се изкачат до Олимп Но когато открили, че там просто няма никакви следи от боговете, останали много разочаровани!
5.
Всъщност, страстта ми към митологията има и други причини. Защото моята интровертиране или обръщане към самия себе си, се прояви в доста ранна възраст. Страдах от ред комплекси още от малък. Бях доста срамежливо и сантиментално момче. А и хората, сред които израснах на село, бяха прекалени реалисти и много корави. Не се колебаеха дълго, преди да посегнат към брадвата.
От друга страна трябва да отбележа, че онова, което се случваше в страната и в света, беше далече от рамките на моето родно село, Лиза. Нямаше нито телевизия и радио, нито достъп до пресата, като сега, та хората там дори не подозираха за промените. Новините, доколкото стигаха дотам, им съобщаваше един окуцял глашатай, който веднъж седмично обикаляше селото с тръба и съобщаваше на хората онова, което селският кмет смяташе, че трябва да научат.
Не мисля, че някой в Лиза, през онези предвоенни години знаеше, например, името на който и да е министър. Съвсем други събития интересуваха моите съселяни. Дали дъждовете ще им позволят да приберат навреме и изсушат сеното, дали наоколо, в региона картофите не бяха застрашени от някаква болест. По принцип „историята“ влезе в селото ни, едва когато избухва войната. По онова време мъжете се готвеха да оставят мотиките и косите и да оставят жените да се грижат за домакинството. Следователно тогава, аз бях обречен на „двойна самота“. От една страна, поради затворения си характер, а от друга – мястото, в което израснах, така отдалечено от света и историята
6.
Никога, както признах в „Самотни приключения“, не успях да намеря поне едно задоволително обяснение за големия си интерес към древна Гърция. Като тийнейджър, разбира се, поглъщах легендите за Олимп и естествено обичах да мисля, че причината за Троянската война не е икономическа, както ни беше казал учителят по древна история, а прелюбодейството, за което говори Омир.
И честно казано, бях доволен, че почти всички богове на гърците изведнъж загубиха чувството си за божественост в момента, в който зърнаха една красива жена. Все още не бях опознал физическата любов, освен в по- особената й форма – докато един ден учител от интерната най-неочаквано реши да ни заведе в в най- близкия публичен дом, за да видим какво е то и да ни предупреди, че е нещо доста опасно!
А, ние, хлапетата бяхме вече започнали да сънуваме смътни еротични сънища… Сега като се замисля за боговете, ми става смешно, някои от тях са имали поведението на някакви големи деца, които не се могли никога да пораснат. Според мен, са предпочитали да имитират онова, което са наблюдавали у хората – като омразата, завистта, отмъщението, клюките, интригите, без да претендират, че са всемогъщи.
*
Аполон дарил Касандра с пророчески дар, при условие че тя ще спи с него. Когато го отхвърлила, той искал да я лиши от този дари, но не успял. Всичко, което можел да направи, било да осъди Касандра да не бъде обичана от никого, особено когато правела своите пророчества.
Дълго време не можех да проумея, че самата способност на боговете да останат и да се държат като по-големи деца, всъщност гарантирала тяхното безсмъртие. Защото като останали деца, те просто не открили смъртта. А самият аз, в продължение на дълги години не стигнах до същината на тези митове и легенди.
7.
Аз също преминах през период на едно тотално противопоставяне. На фронда! Бях изумен от съвременни автори, като Андре Жид или Жан Ануи, които в своите пиеси и романи не се поколебаха да превърнат Прометей във фабрикант на кибрити, или Орфей в уличен певец. Това направо ме изуми. Дори написах една доста комична ода за Изгонването от Рая. Забавлявах се да Афродита като една обикновена куртизанка, а в Одисей, като един голям хитрец и мошеник. За щастие тази „криза“ беше само едно миметично начало. Опитвах се просто да бъда в крак с модата. Това бе всичко. Моята нужда да приема митологията, наистина сериозно, обаче се оказа доста по-силна. Отказах се от иронията, осъзнавайки, че тя просто не е за мен. Да, за мен митологията не беше някаква игра.
8.
Може би това мотивира моя малко наивен ентусиазъм, с който прегърнах „лудостта“ на Хайнрих Шлиман. Да, неговата лудост по Античността направо ме плени.. Просто бях очарован от твърдата увереност, с която това бивше бакалско момче, бивш търговец на памук и чай, научил „само“ тринайсет нови и древни езици, отиде в Микена, за да копае, с „Илиада“- та в ръка, без да се интересува от презрителните усмивки от археологическите върхове от онова време, сигурни, че “самозванецът” ще се провали!
Бях запленен от енергията, която този брилянтен аматьор вложи в своята страст и мисля, че тъкмо тя ме приближи и до невероятни гръцки свят.
*
Истината е, че не се смятам за специалист. Нямам търпение и методичност. Нито призванието да бъда изследовател. За разлика от специалистите, които внимателно проверяват всеки детайл, за да проверят точността му, аз не искам да преброя точно колко и какви стъпала водят до Акропола или колко сантиметра е архитравът на Партенона. Не се интересувах от изучаване на Античността, както правят ентомолозите с насекомите. С други думи, аз си останах „любител“.
И в края на краищата се чудя защо трябва да знам дали Олимп е на сто метра повече или по-малко? От моя гледна точка е по-важно да се отбележи, че историите, че ореолът на Олимп напълно наподобяват скъпите дрехи, с които джуджетата на Веласкес прикриват мощите си.
Да, свещената планина на гърците е всъщност една доста грозна планина. Просто, тъпа планина. Върховете, на които се твърди, че са стояли боговете, не привличат дори и дивите кози.
Но не потвърждава ли това теорията на Ницше, че цялата гръцка концепция за красотата е произлязла от мъката?
9.
Като ученик имах репродукция на една картина, „Афродита от Книд“. Държах я между страниците на учебника по римско право, и я гледах от време на време като картичка със снимка на някаква филмова звезда.
И сега, с риск да прозвуча малко наивно и смешно, признавам, че по свой начин бях дори „влюбен“ във Фрина, любовницата на скулптора Праксител, негов модел за известната статуя, сега в Лувъра.
Гледах я като жива, истинска жена. И прекрасно разбирах, защо когато същата тази, Фрина, два пъти годишно, по празниците, отивала да се изкъпе гола в морето, цялото мъжко войнство на Атина излизало на брега, за да я види.
ЗА БОГОВЕТЕ И МОЛЦИТЕ
1.
С боговете и молците имам еднакви връзки. При това доста стари. Всъщност, може би по- стари са с боговете, но това вече няма значение. Може би по-интересни и различни бяха в началото, макар да спрях да вярвам, че молците са дело на Господ, решил да създаде нещо грозно като тях.
Да, молците ме нервираха доста време. Просто не можех да ги понасям. Щом зърнех танца им из къщи, тяхната наглост ме караше да ги убия и изтичвах до магазина да купя някакъв инсектицид, способен да ги ликвидира. Въоръжен с кърпа ги гонех из стаите, килера, гардероба. Използвах всички възможни средства и често пъти прибягвах и до народните средства. Поставях стръкчета лавандула по всички ъгли, където предполагах, че ще се оттеглят за сиестата си, уморени да летят из цялата къща. Все не успявах да ги укротя. А може и да ми се надсмиваха, като ме гледаха как тичам подир тях като откачен, без да успея да ги хвана. Да изглеждах им смешен, а бойното поле винаги оставаше „чисто“, без нито една жертва.
Накрая, признах пред самия себе си, че съм победен. Реших да не се нервирам повече и да се преструвам, че ми е напълно безразлично. Не им обръщах внимание, дори когато искаха да ме провокират като кръжаха около носа ми. Възприемах ги като нещо иронично в моята съдба. Продължавах да поставям лавандулата в шкафовете и гардеробите, макар да не вярвах в ефекта й, но го правех със съзнанието, че не мога да се противопоставя на съдбата.
След като остарях, започнах да се забавлявам с танца на молците. Дори ги чаках да се появят.
*
Спектакълът им започваше почти всяка вечер, след като се стъмнеше и запалвах лампа или лампион.
В този момент молците излизаха пред рампата. Малко уморени, предполагам, заради дългото си седене сред книгите в библиотеката или на разни непознати за мен места из къщата през деня, те излизаха, за се раздвижат и налудуват. А аз бях направо очарован от лудия им танц, винаги оригинален и непредвидим. Нещата се усложниха доста, след като останах сам в къщата, в която живея сега. Тогава, молците станаха нещо като мои другари и съзаклятници в моите меланхолични състояния.
Именно от тях научих онова, което не успях да взема от стоиците, да си си кажа, макар и да не вярвах в това напълно, че всичко, което се случва е на добро. Че, всъщност, е решено от някого или от нещо, може и от боговете или от моя характер, от моите грехове и грешки, така че в крайна сметка да се подчиня и примиря. И върхът бе, че освен, че ми бяха нещо като професор по философия, молците ми станаха и професор по естетика. Но за това ще говоря малко по- късно.
2.
Историята на моите връзки с боговете е, донякъде различна. Трябва да уточня, че става дума за определени богове, в случая, за боговете на гърците, онези, които през Античната епоха се бяха изкачили на Олимп, а когато се умориха от божествеността си, слязоха сред нас, смъртните, да видят и те как се живее. Да, слязоха, за да обичат и мразят, да плетат интриги, да се месят с спорове и войни, както го сториха и в Троя. Други богове пък останаха за мен напълно чужди, недосегаеми. Просто ме плашеха, дори когато ми даваха цветя.
Усетих, че не мога да се приближа до тях, освен плахо, със страх и респект да не ги разсърдя. Обсебени от метафизичната си тайна, те не търпяха възражения е непослушание, искаха пълно подчинение, да ги величаят и славят, докато боговете на гърците, още при първите контакти се оказаха достъпни, дружелюбни. Много ми допадна това, че не ме коряха за греховете ми. Единственият грях, който не прощаваха, бе претенцията да не грешиш никога и да се правиш на по-добър и по-безгрешен от тях, които обичаха от време на време да съгрешават. Всъщност, боговете на гърците хвърляха по едно око, за да видях както правят долу смъртните. И имаше ли нещо по- изкусително за един любопитен младеж от мен?
*
Четях с луда страст „Легендите на Олимп“. В митологията откривах един очарователен свят, изпълнен с неразгадани тайни. Това се случи в твърде скучен период от моя живот. Бях единайсет годишен и идвах от родното си село, Лиза, в един реномиран столичен колеж, който предла-гаше стипендии и за бедни, но не успях да се сближа с никого от моите съученици. Моят интровертен характер, при това странна смесица от гордост и срамежливост, заедно с факта, че бях от нисшия слой на обществото, от „селячеството“, както се казваше тогава, ме изолира от всички.
Да, учех в прочутия колеж „Спиру Харет“, но бях нещо като „черна овца“ там. А митологията ми помогна да се срещна и с историята. Тя беше моето бягство, моята дрога. Търсех в библиотеките всичко написано за гръцките богове и жадно го поглъщах. Стигнах до там, че вече познавах всички възможни варианти на митовете и легендите, имах и своите симпатии и антипатии в Олимп. Хера, например, не ми харесваше никак. Беше доста свадлива, някаква цаца. Атина ме учудваше. Защо упорстваше да остане непорочна? Защо мъжете не я интересуваха? Не беше жена за пренебрегване, въпреки вида й на монахиня в броня. Защо нямаше друга любовна авантюра, освен тази с Хефест, в която дори се съмняваха някои? Докато всичко, което вършеше Афродита, ме интересуваше.
Може би именно тя събуди някои еротични импулси у нас.
А садизмът на Кронос, представен в легендите като ужасен звяр, който поглъща всяко новородено, от страх, че ще бъде детрониран от някое от тях, направо ме плашеше. Но празнувах, когато Зевс, роден тайно от своята майка на остров Крит, принуди баща си, Кронос, да повърне погъл-натите му братя.
3.
Случаят ме срещна с книга, в която бяха разказани подробностите около процеса срещу Софокъл. В продължение на две или три нощи, аз ставах „античен“, след като свършвах, доколкото можех, домашните си работи. Превърнах стаята си в сградата на улица „Василе Ласкар“ /беше на Лицея/ в съдебната зала в Атина, където през Петия век преди Христа, се е водил процеса срещу Софокъл.
И така, легнал върху железния креват /елемент от моето спартанско възпитание тогава!/, без да чувам силния шум на трамваите, минаващи точно под прозореца / покрит с амбалажна хартия, заради бомбардировките тогава през войната/. Бях се сгушил в тълпата между стотината атиняни, препълнили зала, жадни да видят как ще се държи Софокъл, даден под съд от големия си син, Йофон.
*
Старият драматург, който през целия си живот бе имал прекрасни отношения с нежния пол, не се беше отказал от тази своя слабост и на осемдесет. Беше се влюбил в красива млада куртизанка, която живееше в дома му. Йофон се бе уплашил да не изгуби наследството от баща си заради нея, затова апелира към съда на Атина. Настояваше, че Софокъл е изгубил ума си и трябва да бъде под неговото попечителство. А самият процес стана повод за клюки из целия град. И както обикновено се случва, когато един възрастен мъж се влюби и се радва на последната си любов, околните и особено близките не са склонни да повярват в чувствата му.
Съдията прочете обвинението от страна на сина и в препълнената зала се възцари гробна тишина. Всички зачакаха думата на Софокъл. Как щеше да се защити? Какво щеше да каже? За известно време той остана безмълвен и това усили напрежението. После се изправи / видях го отблизо в цял ръст, приличаше на портрета от корицата на книгата, но брадата беше по-бяла, а косата по-оредяла/. В един момент, с бавни движения той извади някъде от гънките на червената си мантия, един ръкопис и за удивление на всички, вместо защитна реч, започна да чете откъс от новата си трагедията „Едип в Колон“.
Свидетелите от страната на Йофон останаха с отворени уста. Някои от тях дори излязоха на пръсти от залата. Когато Софокъл спря да чете, съдията не само, че отхвърли обвинението на сина му, но и му благодари. После стана от мястото си, поклони се пред него и като му подаде ръка, го поведе към изхода. Придружи го чак до дома му!
Историята на този процес направо ме очарова и следващите дни тръгнах по библиотеките на Букурещ, където имах достъп, да търся книги, описващи живота в Древна Елада. Така стигнах до „Легендите на Олимп“, „ Седемте мъдреци“ и „Оракулът от Делфи“. Така научих от книга на Фонтенел за случай в Делфи, когато жреците на Аполон измислили най- голямото мошеничество през Античността.
4.
Когато си възрастен /това първо/, не е лесно да задържиш меланхолията си /второ/ до определена граница, да бъдеш сам / трето/ в една къща и то по Коледа, както аз, с моята прокълната душа. Тези три нещастия, срещу които няма лек, могат да те измъчат доста.
Виждам, че дори Едвард Григ /слушах го сутрин, нямах диск с коледна музика/, не можа да ми помогне. Музиката не замества „заниманията“, ако трябва да следвам „рецептата против меланхолия“, препоръчана от немски учен, а именно: диета, някаква заетост, ограничения на желанията.
А онзи, който не ме познава добре, сигурно би повярвал, че в моето положение, спомените заемат мястото на диетата / състоянието на духа, разбира се/, а също и: заниманията и ограничаването на желанията / понеже в един изгубен рай няма какво още да желаеш!/. Така си мислех и аз, докато открих, че паметта не е патерица за старостта, а една тежест. И вместо да намаляват самотата, спомените я увеличават, правят я по-тежка.
*
А не е ли истина, че не си спомняме всичко от миналото? Спомняме си май само онова, което ни е приятно да си спомним. Което ни е удобно и изгодно. Което ни трогва, което ни оставя усещането, че е било част от доброто в характера ни. Спомените са способни да покрият, за завоалират всичко, което ни се струва маловажно и неинтересно и да дадат път на път на някои хубави моменти. Аз, например, не помня почти нищо от годините на войната. Бях тогава ученик. Само някои детайли…един влак, препълнен с немски войници, които ме преместиха, вдигайки ме на ръце във въздуха, като ме предаваха един на друг, за да стигна до едно по- празно купе, когато се прибирах за зимната ваканция у дома.
Помня още, че въпреки студа, бях с къси панталони и премръзнали зачервени колени, а влакът беше натоварен с оръдия и танкове и отиваше към фронта…
Помня и илюстрованото немско списание, което ми подариха войниците / май се казваше , „Сигнал“/, а на корицата му беше снимка на генерал Ромел, „Вълкът на пустинята“…Спомням си сега с умиление и за редица мои перипетии от тези години. Разбира се, не е странно, че всеки стар човек е в състояние да възкреси спомените си особено тези, от първата половина на живота му.
5.
Преди години, през една зима, на морето, написах книгата „Субективни митологии“. Бях отишъл да се лекувам в един санаториум в курорта Ефория де Норд. Страдах от силни ревматични болки в раменете, заради които не можех дори да се облека сам.
Беше февруари и работеше само един етаж от хотела. В стаите на другите етажи нямаше отопление. Вятърът стигаше до коридорите, тръшкаше вратите, а от прозореца виждах бурното море, разливащо вълните си върху едни черни скали, по които лишеите бяха придобили цвета на катрана. По изпъстрения със снежни петна и гнили водорасли плаж, не се мяркаше нито едно живо същество. Но ако през деня, плажът сив и безцветен, напълно различен от онзи, който познавах от лятото, то през нощта ставаше съвсем друг, направо странен. Със залеза и мрака, настъпваше тежко мълчание, в което се дочуваше само суровият, враждебен, бих казал дори заплашителен, рев на морето. И когато погледнех през прозореца, виждах само една огромна, компактна бездна и бялото безсъние на вълните, удрящи се по брега.
Тогава имах усещането, че съм корабокрушенец, захвърлен извън „историята“ на някакъв далечен пустинен бряг. И тъкмо през тези странни нощи разбрах, че митологията е нещо като детство на историята.
*
Легендите на Олимп ни очароваха като приказки. А и днес приемаме приказките, ако са разказани елегантно и ги наричаме „митове“.
Но, по тази причина, не бихме ли могли да поставим сериозно въпроса: ние, днес, защо не можем да създаваме митове? Да не бързаме да си търсим извинение за това. Нали исторически сме по- зрели от гърците, които бяха просто едни „деца“. Освен, че сме толкова добре информирани за всичко.
Днес земното кълбо не крие никакви тайни от нас. С помощта на телевизията можем да видим колко пуст и прозаичен е връх Олимп. Там няма дори един гроб на някой бог. Всичко, което някога е очаровало въображението ни е било просто една история, по-скоро приказка, продължила докато една нова религия просто е натрошила с чук статуите на боговете-езичници и е хвърлила останките им в огъня.
*
Единствените „съвременни“ митове, които могат да се подредят от античните, имат същата характеристика: те са просто продукти на някои литературни шедьоври. С други думи, те оборват теорията, че митовете нямат автори.
Става дума, например, за Дон Хуан или Жуан /един възможен нов Ерос, който вместо да си играе със зарове, си подсвирква весело по улиците на Севиля/, или за Дон Кихот /, който подобно на Протей, не се оставя да бъде обяснен напълно/, на Фауст /, който не дръзва като Прометей да предаде боговете, но се надява, че ще може да надхитри Дявола/ и за Хамлет /, който не успява да се справи с меланхолията си, както Орфей не забравя Евридика/.
И сред тези митове, два от тях не успяха и до днес да спечелят своята независимост. Хамлет зависи още от Шекспир, а Фауст – от Гьоте. Дон Кихот, обаче, вече не зависи от Сервантес. Зависи само от Испания. Той не може да извади оръжието си другаде, освен в Испания. Сякаш само в Испания илюзиите могат да бъдат по-важни от реалността. И играе същата роля, която играят и призраците в Шотландия.
Дон Жуан не зависи вече от своя автор Тирсо де Молина. Нито от Испания! Отдавна няма родина. Той е отвсякъде и от никъде! Всъщност, за какви сериозни митове може да претендираме днес? Та ние не сме в състояние да разберем както трябва старите! Около тях се въртят само някакви изтъркани клишета. За Нарцис: самоубил се, защото се влюбил в своя образ, видял се в кладенец. За Прокруст: бил разбойник, залавящ пътници от Атина за Мегара, които завързвал за едно легло и онези, които надминавали размерите му, ги „скъсявал“, а тези, които били по- дребни, ги „разтягал“.
Митовете на гърците са се превърнали в красиви легенди или по- точно приказки за деца, в които ахейците могат да воюват в Троя за една съпруга- прелюбодейка. И всъщност, на кого му пука за двусмислиците в пророчествата от Делфи? Голямата измама, от която се възползваха жреците на Аполон цели пет века, доказва факта, че една тайна може да стане съвсем недостъпна.
Наблюдавах близо час акробатиката на молците из стаята. В това представление имаше нещо тайнствено, но и иронично. Ами ако боговете от Олимп, които вече ги няма там, са се превъплътили в тези молци? Да, има нещо детско, непринудено и в същото време нещо загадъчно в тях.
В спектакъла им имаше нещо иронично, но и тайнствено. Мисля си: ако боговете вече бяха изчезнали от Олимп, сигурно са се превъплътили в тези молци и затова се държат така – по детски безгрижно, но и някак загадъчно. По този повод си помислих за моите последни две книги, „Пустиня завинаги“ и „Автопортрет в счупено огледало“. Мисля, че в тях има изповед, клоняща към самосъжаление. Казах твърде много неща по темата „старост и болест“. А не биваше да настоявам за това. Нашето общество не обича меланхоличните състояния и изповедите им. Има други грижи, прагматични, свързани главно с едно – парите!
Аз съм песимист, макар да не заслужавам този висок епитет, даден ми от другите. Приел съм малко от „Светът като воля и представа“ на Артур Шопенхауер, която прочетох за първи път като юноша, а сетне препрочетох в зряла възраст. Не бих казал, че тази прочута книга ме е накарала да не обичам живота. Напротив, аз съм идеалист, един обикновен, банален идеалист. Лишен съм от практически усет и вървя по задънени улици, като ги приемам за булеварди. Следвам примера на Диоген, който влезе в бъчвата, но не стигна надалече, а само до градския площад. Имах шанса съдбата да не ми иска висока цена за това. Позволи ми да стана приятел на молците.
6.
Така стигнах до идеята за „не произнесените беседи“. Но пътят до тях не беше лесен. Тръгнах от постулата, че днес никой няма време да слуша оплаквания и тъжни изповеди, защото светът е достатъчно прагматичен, за да приеме това. Да, ако Йов се появеше сред нас и започнеше да говори и да спори с Господ, сигурно щяха веднага да го затворят в лудница. Румънците превръщат неволята в шега, а на площада с бесилката, откриват битпазар.
И така, цял един ден стоях пред белия лист, докато в един момент пред лицето ми прелетя рояк молци. Извиках им, малко ядосан: „Господа, не си ли позволявате твърде много?!“ И тогава си спомних за един от парадоксите на Оскар Уайлд : „Дайте на един човек маска, за да го видите какъв е всъщност“. И като гледах балета на молците, реших, че този парадокс не е нещо фриволно и лековато. Попитах се: „ Ако имах маска на лицето, самият аз, нямаше ли да бъда по- искрен отколкото без нея?“ Ами, да! С маска нямаше да се притесня за призная някои неща, които преди това съм крил от притеснение или по разни други причини. Аз не обичам да позирам. Не се притеснявам когато съм гол. А когато съм с маска, знам, ще имам защита. Ще мога да претендирам, че не съм аз, че ако съм извършил нещо, съвсем не е било мое дело…
*
Под маската на лектор, чиято аудитория се съставена от молци, аз бих могъл да развия теорията, че Прокруст е бил просто един наивник, видян като един разбойник. А би могъл да бъде видян и като… професор по естетика! Нима гръцкият канон, толкова скован и студен, не беше нещо като Прокрустово ложе? Във апогея на гръцката скулптура, когато творяха Фидий и Поликлет, скулпторите трябваше да следват една строга система от правила: каква да е дължината носа, какви да са устните, вратът, челото, гръдта, нозете.
С маска на лицето, аз бих могъл да предложа един по- различен поглед по тема за възрастите. Така, Дон Кихот би трябвало задължително да е по- възрастен, когато започват неговите приключение. Защото един младеж, изправил се срещу вятърните мелници с вик, като разбойник, би изглеждал смешно и неправдоподобно. Докато, Нарцис, напротив, трябва да е млад. Защото кой би се интересувал от самоубийството на старец, видял сбръчканото си лице, отразено във водата на кладенеца?
7.
Клишетата, заместващи старите легенди, оголват, практически, митовете от всякакво съдържание и смисъл.
Нещастният Нарцис е „Ненавистното Аз“ . Бих казал, че той е най-оклеветяваният персонаж от цялата гръцка митология. Името се използва, за да се обозначава и обяснява едно патологично състояние, наречено „еголатрия“, перверзна любов към самия себе си. Или култ към собствената ли личност. Може би не всеки е чувал за хора, сложили край на живота си, защото са се обичали премного или прекалено? А има и такива, които също от премного любов към себе си, са склонни да убият и други хора, ако ми се удаде такава възможност.
Апропо, относно „прекалено“. Според мен подлежи на дискусия съвета на Седемте мъдреци от Елада да бъде издълбан надписа „Меден аган!“ /Нищо прекалено!/ върху фронтона на храма на Аполон в Делфи. Разбира се, могат да се приведат и други примери, включително и от митологията, в които да се види, че всяка излишество е опасно и непредвидимо.
*
Да, след като Дионис изпълнил желанието на Мидас да превръща всичко в злато щом го докосне, накрая алчният цар помолил бога да го освободи от този дар. Видял, че дори виното и водата, хлябът и всичко, което пипнел, ставало златно. Да си спомним и за Марсиас – бил жив одран, защото твърдял, че може да свири на флейта по-добре от Аполон. И за Орфей, който като излязъл от Ада, не се задоволил, че не може да види Евридика и се обърнал назад, като в този момент, илюзията не могла да му помогне.
Психея също не се чувствала щастлива, макар да била обичана. Искала „повече“, като нарушила единственото условие за нейното щастие: да не вижда лицето на непознатия, взел я от планината, където била изоставена от близките си и отведена в един дворец. Краят се знае. Ерос изчезнал. Явно, че това „повече“ е нещо като предупреждение.
Касиопея твърдяла пред боговете, че е по-красива от Нереидите.
Да, може ли да се излезе от посредствеността без да си виновен, че си „прекалил“? Наистина кой би чул за Икар, ако той не искаше нещо „повече“, да стигне до слънцето, вместо на продължи пътя си, заедно със своя баща, Дедал за Сицилия? Ами, Антигона, която освен голямата си гордост, дала й силата да остане непреклонна? Херкулес има в плюс едно самохвалство, което му помага да извършва своите велики подвизи. Тезей пък притежава в излишък цинизъм, който го кара да не се чувства задължен на Ариадна, помогнала му с нишката да излезе от Лабиринта.
А клеветниците на Нарцис биха могли да кажат: Той искаше прекалено много! Искаше всички да узнаят за него, да го славят повече от боговете. Само че хулителите на Нарцис, които измислиха думата „нарцисизъм“ като определение да психическа болест, изглежда не са прочели внимателно легендата. Не са разбрали, че Нарцис умира като се хвърля в кладенеца след фаталната присъда на богинята Немезида.
Същата, която има грижата да поддържа реда във Вселената и е забелязала ненормалното поведение на Нарцис. Младият и красив син на нимфата Лириопа и на цар Цефис, е бил харесван и обичан от много девици и нимфи. Но той се е държал студено и безразлично с тях. Бил е нещо като мизогин, както се казва днес. И не е бил харесван от боговете. Затова Немезис е решила той първо да се влюби в своя образ, отразен в кладенеца, а сетне да бъде осъден на смърт и сам да се хвърли в него.
8.
Опитвах се, при това неведнъж, да призная, че от известно време ме е обсебила идеята за самоубийство. Но досега не съм успял да го направя. И всеки път ме тревожи един и същи въпрос: какъв смисъл би имало? Какво би се променило? Ако само говориш за това, без да протегнеш ръка към сънотворните, значи си просто един дърдорко. Решиш ли се да го сториш, няма защо да го правиш на въпрос и да го обсъждаш с когото и да е било, също и със самия себе си. И няма никакво значение какво ще кажат след това другите, как ще реагират, ще оценят постъпката ти. Ще говорят известно време, сетне ще те забравят.
Темата е доста деликатна и сериозна. И по този повод си мисля: защо всъщност се е самоубил Нарцис? Ето още една причина да приемем парадокса на Оскар Уайлд – да решим, че маската може да ни направи по- искрени и истински. Без нея, ще търсим, искаме- не искаме, някаква поза, някаква по- подходяща атмосфера. Опасността да се проявим като лицемери е наистина неизбежна. И така стигнах до първото заключение: че е за предпочитане да говоря пред една въображаема публика. Защото една истинска публика би могла да ми постави ограничения, които не бих могъл да игнорирам. Бих се притеснил да не я разочаровам, да не й стана скучен. И без да искам да повлияя по някакъв начин върху реакциите й.
Второто ми заключение се свързва с природата на тази „въображаема публика“. Каква ще е тази аудитория, която ще ме слуша пасивно? Реших проблема в мига, когато си казах: откакто молците станаха вече не само част от съдбата ми, но и от моята лична митология, защо тъкмо те да не бъдат моята „публика“? Няма да бъда притеснен, освен от възможността да бъда осмян. Но нали заради това, че не се страхува от смеха и подигравките, аз се възхищавам от Дон Кихот?
Значи, ще се опитам да не бъда смешен, когато произнеса: „Госпожи и господа…“, гледайки към молците, които танцуват из моята стая. Ще си спомня за сериозността, с която Дон Кихот се изправя срещу вятърните мелници. Да, надявам се, това да ми помогне, да избегна всеки комплекс и да обясня защо вярвам, че Нарцис е отнесъл в гроба си една тайна, защо си спомням с меланхолия за варварите, нападнали Рим, за Саламин или за Рим, за цивилизацията извън тях, за днешните варвари, продукт на нашата цивилизация.
А който иска да се посмее на моите „беседи“, това е негово право. Моята молба е само една. Да извини моята „инфантилност“. Не открих друго средство, чрез което да забравя за старостта и за света, в който живея…
Октавиан Палер
Превод от румънски: Огнян Стамболиев
