НАБЛЮДАТЕЛНА КУЛА – разказ на Маруся Николова
Наближавам седемдесетте и тая зима се потроших в поледицата – ръка и крак. Самотник съм и дъщерята ме взе при себе си в града. На село имам няколко кокошчици и куче и оказах съпротива, но ме агитираха. Трудно им било да прескачат и да си пилеят почивните дни. Съседи ще ми наглеждат стоката и ще я хранят. До пролетта щях да се ползвам от гостоприемството на зетя. Той е добра компания за маса, а и си имаме приказка. Пада си малко зевзек, все ще ги наприказва едни, но без злоба и без да взема събеседника на подбив.
Така и стана – доста вино изпихме със сланината, която донесох, с оправдание пред дъщерята, че са необходими калории. Независимо от годините аз не се давам, но знам кога да спра. Винаги съм знаел, защото съм премерен човек.
Но се появи едно „но“, което промени посоката на живота ми, а бях сигурен, че тя е една – мястото на вечния покой. Как стана всичко? Видях онази, която обичах на младини – Гюрга. Но да карам поред…
Селото ни е на равно място – ни долини, ни баири. Виждаш само онова, което ти е под носа, но и то не е много, защото селото малко по малко опустява. Затова казах на дъщерята:
– Дайте ми таванската стая. Тя ми прилича на кула с острия връх над прозореца. Нека видя света…
– О, о… Как ще се катериш, татко? Току-виж се претовариш и се появят усложнения – възпротиви се тя.
– Добре ще е там – подкрепи ме зетят. – Идеална физиотерапия, пък и гледката е панорамна – от птичи поглед. Виждат се комшийските дворове, улиците, които се пресичат, минувачите по тротоарите. Дори можеш да се вслушваш в стъпките им и да чуеш за какво си говорят…
Дъщерята замълча и въпросът беше решен – настаниха ме на креват с дървени табли, в които поскърцваха дървояди, но си беше годен за ползване.
– Пазиш ли бинокъла на прадядо си от Балканските войни? – попитах зетя. Знаех за този трофей, ценен от потомъка му.
– Тук е! – отвърна той и го извади от един кашон. Голям, доста тежък с кожен ремък, запазил еластичността си. – Тъкмо ще ти послужи за оглед на някоя баба. Така ясно гледа, че ще можеш да и́ изброиш бръчките.
Щом вратата се затвори след двамата, аз веднага заех позиция с бинокъла. И първото нещо, което съзрях бе съседката през улицата, която окопаваше градината.
Оформяше лехите и от време-навреме изправяше гръб за почивка. Защото не беше първа младост. Но това не пречеше на съседа да наднича през оградата и да я премерва отпред и отзад. Тя се подсмихваше, което ще рече, че го е забелязала, но интересът му не и́ вредеше. Напротив, под-хранваше изтънялото и́ самочувствие.
Но ситуацията се усложни, когато зад приклекналия мъж се появи съпругата с явното намерение да замахне с греблото.
Прокашлях се предупредително и го предотвратих. Размених няколко думи с една баба, която ме попита колко е часът.
Взех участие и в саморазправата между два мартенски котарака и нахраних десетина гълъба, с които се сприятелих.
Следващите дни бяха претрупани от преживявания, които няма да описвам, за да не досаждам. Но, най-същественото няма как да пропусна – появи се тя. Любовта на живота ми. Някой подвикна след нея:
– Гюрга, на пазара ли отиваш?
Това не беше често срещано име и наострих слух. В гласа нямаше мелодия, беше премазана под житейския товар, но го познах:
– Да, како Маре, отивам за разсад.
– Изчакай ме да вървим заедно…
Докато тя изчакваше, грабнах бинокъла и се взрях в чертите на лицето и́ – познати, макар и размити, като акварел след дъжд. Косата сива, бръчките вдълбани. Но тя беше – моята Гюрга! С нея бяхме в детската градина, началното училище, а по-късно в гимназията. Това беше първата ми любов – истинската, без примеси и изкуствен пълнеж. Но съдбата понякога е безпощадна. Баща и́ отпътува за Либия, като строител, и взе двете си дъщери. Съпругата му беше починала. Още тогава ми стана ясно – това е краят на любовта.
*
Няма да разказвам как пришпорих патерицата наместо кон и след „ах” и „ох” от изненадата я улових за ръката. Не я пуснах, докато не обеща да се отбие на връщане. Разменените думи ме окрилиха – разведена и самотна. Аз – вдовец от години. Сякаш намерих кесия със злато и я мушнах в пазвата си.
Дъщеря ми не се противи на това гостуване и изслуша патилата на жената, която прецени като добра и мила: Бащата загинал, паднал от скеле. Двете момичета били подложени на унижения, докато съберат средства и се завърнат в родината. Потърсила ме, но разбрала, че съм женен, дори зърнала съпругата ми – красива и напета, каквато си беше докрая. Бог да я прости! Мъжът и́ се оказал пияница. И така продължила живота си, без да има амбиция да постигне нещо в него…
Зетят се прибра от работа и разбра за внезапната поява на първата ми любов.
– Ще кажеш ли нещо? – го попита дъщерята, развълнувана донякъде, но и притеснена. Той се ограничи с: „Тъй, тъй!“, придружено с намигване. Но това си беше зелена улица. Все едно каза: „Изкови тактика и атакувай, пък да видим какво ще излезе!“
Не ме е страх от неизвестното. Дързък съм, предприемчив и инициативата не ми е липсвала. Но не ми е присъща и студената пресметливост. Винаги има риск, ала и да допусна грешка, ще загубя само аз. Няма да опропастя живота си, който придърпва двери…
Всичко наоколо се раззелени и дойде време да се разчопли земята, за да засадя разсада, който ми даде Гюрга. Все още е под въпрос, това с нея, но може и да се получи по Великден, когато самотата най-тежи. Иска ми се в дома ми отново да ухае на лимон и под топлината в кухнята да бухват козунаци…
Сигурно е така, защото детето в нас си отива последно.
Маруся Николова
