НАДЕЖДИТЕ НА ЖИВОТА – четири бесарабски поетеси
ДЮЛЯТА
ТАНЯ ТАНАСОВА
Облаче ле пролетно,
носи дъжд в Буджака!
Там у нас в градината
една дюля чака.
Тя е още младичка
с тънки крехки клони.
Есенес листата си
като сълзи рони.
А сега е сигурно
вече нацъфтяла.
Колко ли е хубава!
Не съм я видяла.
Слънце лятно, пладненско,
грейш ли в Буджака?
Там у нас в градината
една дюля чака.
Плодове завързала,
пази ги, люлее.
Дай им златна светлина
да се поналеят!
Ветрьо льо, немирнико,
духаш ли отново?
Зная, кършиш клони ти,
плодове събаряш.
Тези пакости, бели
да не ги повтаряш.
Че у нас в градината
там, далеч в Буджака,
с едри златни плодове
дюлята ме чака.
УСМИВКАТА ТИ…
ДАША ДОБРЕВА
Усмивката ти излъчва толкова,
колкото събира
една електроцентрала.
И с таз енергия, ако
не спираш,
вярвам, можем двамата
да променим света.
Колко тук има работа,
ако тя е, като чаша, препълнена
с вярата и радостта.
И ако вярно е казал Архимед,
готова съм заедно
да търсим опората
на таз грешна земя.
И още ще видиш:
ще потвърдим законите
на физиката и любовта.
И колкото и да шепнат хората,
нека буйства пламъка.
Моля! Гори!
Пък аз тихо и бавно
ще ти разпалвам огъня,
дори и сняг, и дъжд да вали.
НАДЕЖДА
АРИНА ДИМОВА
Сто въпроса блъскат се във мене днес,
сякаш птиците със счупени крила.
„Тъмнината вече е далеч!“
-казват хората със черни очила.
Аз попитах тихо: „Що е тъмнина?“
„Дали не знаеш за война?!“ –
отговориха ми високо
и злобата в очите вижда се през черните им очила.
-Знам, знам за майчината вяра, за вечната борба,
за таз любов и трепетните сълзи,
това, което е днес война… Защо?
Защо е таз борба?…
„Не трябва, моля ви, спасете,
оставете ме да видя своя син,
макар да го прегърна силно, силно…,
не трябва, моля ви, дали ви е тъй нужно?“ –
раздаде се високо треперещият глас.
„Дали станало е нещо?“ – попитах аз с учудени очи.
Ама гласът е пълен със надежда,
и всяка дума като нова вяра,
всяка сричка поражда неизмеримия страх в очите й.
„Не, няма нищо, тя само пречи.
Е, възрастна жена, обаче цяла нощ, до утре,
очаква със сълзи още отдавна мъртвия си син!“
„Не може да сиди спокойно!
Само според нея имаме проблеми!“
Гласът й не се е чувал…
Какво? Какво най-скъпото е на света?
Не са ли майчините сълзи?
Не е ли вярата, надеждата в любов,
във щастието, що тъй ни вечно прече?!
Защо война, защо борба?
Защо? Кому е тъй угодно?…
За майчината обич няма смърт.
Тя не разбира злобата и вечната борба.
И не й е ясно – защо така е на света,
че всеки ден все пак по-тъжно е,
все по-самотно е.
Защо тъй правите, кажете!
Какъв е смисълът на таз война?
Дори през черните им очила
сега сълзите виждат се, тревожни.
Нито един не ще е искал таз борба…
Сто въпроса блъскат се във мене днес,
точно птиците със счупени крила.
А тез крила са се наричали „Надежда“.
Така е, войната не може да поражда тъмнина,
само обиденото сърце е способно да направи другото.
ЖИВОТЪТ
НАТАЛИЯ АРТЕМИН
Животът оставя белези, но не по тялото.
Той… ги оставя на душата…
Но какво да се прави, най-вярното
кога душата веч е наранена, лоша…
Тя боли и ближе рана,
и къви, не може да скрие всичко.
О, Боже! Как искам аз Нирвана!
Излитайки, душата не лети, тежко й.
Безмилостно крилата й подрязват.
Излитайки, тя пада долу като камък,
с лъжливия им поглед сякаш й помагат.
Гори душата, тя е пламък.
О, хора! Спрете вие!
Защото болката достатъчна е вече.
Животът ни оставя белези и бие,
оставя на душата ни, човече!
Превод на български език: Васил Кондов
Подбор: Павлина Петкова
