ЛЮБИМАТА НА ДЪРВОДЕЛЕЦА – притча на Цонка Великова

Някога в едно много, много далечно време, в една много, много далечна страна,  живял млад дърводелец.

Отишъл той веднъж да напои коня си на реката и тъкмо я наближил, видял от водата да излиза прекрасна девойка. За да не я изплаши, момъкът слязъл тихичко от коня и се притаил в близките храсти. Стоял и се любувал на изящната шия, на нежния лик и блестящите очи на девойката. На дългите до земята копринени коси, които прикривали гъвкавото и́ тяло. Почувствал аромата и́, който го обезсилил. А когато запяла, сякаш го омагьосала. Ненадейно конят изпръхтял. Девойката го чула, огледала се и видяла момъка. Спряла поглед върху лицето му. Двамата замрели и не откъсвали очи един от друг.

Момъкът събрал кураж и приближил. И за да се увери истинска ли е, или сънува, се осмелил да докосне косите и́. Те издали необикновено нежен и трепетен звук.

След този ден двамата всеки ден се срещали край реката. Тя му позволявала да докосва и гали косите и́, но той изгарял от копнеж и да я прегърне. Обаче винаги когато се опитвал, девойката някак все успявала да се изплъзне.

При поредната среща, за да не и́ позволи отново да направи същото, момъкът решително сграбчил ръката на девойката и я придърпал към себе си, но тя рязко се отскубнала и побягнала.

Дни наред след това напразно я чакал. Веднъж чул мелодията на песента, която често му пеела. Затичал се към мястото, откъдето се чувала. Там видял вятърът да развява кичур от дългите и́ коси. По някое време вятърът духнал по-силно и другият край на кичура се закачил за отсрещно клонче. От това звуците станали и по-силни, и по-красиви. Цяла нощ стоял, слушал и не смеел да се отдели от двете клончета с дара от любимата му. Към сутринта се сетил да ги откърши и внимателно ги отнесъл у дома си.

Нарочно оставял вратата и прозореца отворени. Косите потрепвали от течението и домът му се изпълвал с красиви звуци.

*

Спрял да излиза, защото не смеел да вземе със себе си клончетата, да не би вятърът да открадне косите на любимата му.

Това продължило, докато му дошло наум да изреже от една дъска прекрасното и́ тяло.

Очертал нежните извивки на раменете и́, заобления ханш, тънката и́ талия. От източената шия спуснал кичура от косата и́ и го завързал за другия край на дъската. Сега вече всеки път, като тръгвал за където и да било, я прегръщал през талията и я понасял със себе си.

Обаче все се боял да не би по невнимание да я изпусне, а пък и нали едната му ръка била постоянно заета, не можел нищо да върши. Затова завързал ремък в двата края на гърба на дъската. Премятал го през рамо и така му било лесно винаги да е заедно със създадения от него спомен за изгубената му любима. А докато вървял, вятърът, или той самият погалвали косата и́, а тя издавала нежни звуци, наподобяващи песента на любимата му.

Нарекъл я Китара.

Но защо точно така, никой не знае.

Нали било много, много отдавна…

Цонка Великова