В своя текст за „изкуството на превода“ Станислав Марашки разгръща едно от най-редките и най-ценни свидетелства за преводаческия процес – не като техническа работа, а като дълбоко културно и психологическо преживяване. Превеждайки статията на Стоян Георгиев на френски, Марашки показва как преводачът се оказва между три огъня: вярност към думите на автора, разбираемост за чуждия читател и запазване на духа на текста, който често се съпротивлява на „културното изравняване“. Анализът му е едновременно професионален и личен – разкрива трудностите на хиперлокалните образи, на емоционалната ескалация, на памфлетния стил и на културните кодове, които не могат да бъдат пренесени без загуба.

С тази публикация „Картини с думи и багри“ продължава своята отворена линия към света, подчертавайки ролята на преводача като посредник между култури, езици и чувствителности – фигура, без която литературното общуване в глобализиращия се свят би било невъзможно.

Допълнителен ресурс

Пълният текст на материала, както и свързаните с него документи, предоставени от автора, могат да бъдат прочетени в публикувания ресурс.

НЕКАНЕН ГОСТ В „ЕВРОПЕЙСКАТА МЕКА“ – есеистична статия на Станислав Марашки

Обикновено литературно-критическото осъзнаване на една творба минава през нейния внимателен анализ въз основа на установени повече или по-малко спорни критерии. Има ,обаче, и друг път – пътя на литературния преводач.Това всъщност беше моят път защото не е възможно да се преведе един литературен текст на друг език,без труженикът на чуждоезиковата трансформация да вникне дълбоко в него и без да открие пластове, невидими за средностатистическия анализатор.

Какъв беше моят опит при превода на статията на Стоян Георгиев „Българофобията – нелечимата болест на псевдоинтелигенцията“?                

Първото, което забелязах  след задължителния предварителен прочит преди превода, беше, че текстът „Българофобията – нелечимата болест на псевдоинтелигенцията“  привидно може да бъде определен като полемична публицистика или памфлет. Това ,обаче, бе констатация  с много висока степен на приблизителност. При по-близко вглеждане в текста се разкрива сложна жанрова хибридност, която не е случайна стилистична несръчност, а съзнателна стратегия. Петнадесет различни линии на анализ, разпределени в четири основни области (памфлет, полемическа статия, имамологична проповед и телесност на нацията), позволяват текстът да бъде разчетен в своята жанрова специфичност. Изводът е категоричен: текстът се представя като полемична статия, но функционира като имамологична проповед върху тялото на нацията.

В памфлетната си съставка текстът разчита на личната атака. Ето един пасаж: „Г-н Сухиванов не само не е сменил тона на писанията си, но още повече е задълбочил своята българофобия и омраза към всичко родно и мило.“ Вместо да оспорва тезата на Сухиванов с факти, авторът атакува неговите намерения и морален облик – обвинява го в „омраза“. По-нататък в текста се появяват квалификации като „предател“, „османско кюлхане“, „подлизурство“. Личната атака не е периферен елемент, а основен двигател на повествованието.

Съществена роля играе и гротеската със снижаването на опонента. Авторът пише: „Техният внук нахлузил шалварите и захапал рахат-локума, сам, по свое   желание, съвсем доброволно, се превръща в османско кюлхане.“ Сухиванов е представен в унизителен битово-ориенталски образ – с турски шалвари, дъвчещ рахат-лукум, превърнал се в „кюлхане“ (тур. тоалетна). Гротеската снижава опонента от интелектуалец до комично-отвратителна фигура, лишавайки го от всякаква интелектуална легитимност.

Текстът се отличава и с отчетлива ескалация на тона. В началото авторът заявява: „Всеки що-годе грамотен българин е запознат с великолепната книга на Иван Хаджийски…“ В средата на текста вече се появяват „тлъсти лъжи и хули, които сипе Сухиванов“. Накрая текстът достига до откровение: „Българофобията не е от вчера. Тя е регистрирана още от Паисий Хилендарски… Оттогава тези „юроде“ ръфат снагата на майка България.“ Следователно текстът започва сравнително спокойно с литературни препратки, преминава през сарказъм, достига до открити ругатни и завършва с призив за „лечение“. Агресията нараства прогресивно, създавайки усещане за натрупващо се възмущение, което кулминира в открита анатема.

Друга важна особеност е манихейското разделение на света. Текстът противопоставя „Ние (редовните и съвестни българи, скелетът на обществото) срещу тях (псевдоинтелигенцията, българофобите, отцеругателите и майкопродавците)“. Светът е разделен на две херметични групи. Народът е „измъчен страдалец“, „дълготърпелив мъченик“; неговите вътрешни врагове „плюят в лицата на своите сънародници“. Няма място за компромис или нюанс – манихейството е абсолютно.

Преминавайки към полемично-статийните елементи, първото, което прави впечатление, е наличието на контрааргументация. Авторът признава: „След това обаче Ботев нарекъл българите „стадо“, а П. Р. Славейков – „мърша“. Тези твърдения, по принцип, са верни, но нали същият Славейков написа „Жестокостта ми се сломи“, а Ботев умря за това „стадо“ с 200 негови борбени представители.“ Тук авторът признава, че твърденията на Сухиванов са „по принцип верни“, но веднага предлага контрааргумент – контекстът и другите дела на същите автори го оборват. Това е опит за рационална полемика, а не само нападка. Въпреки това, контрааргументацията служи по-скоро като параван за субективната ангажираност, отколкото като действителен диалог.

Следва интертекстуалността и позоваването на източници. Авторът посочва точно „статията на Иван Сухиванов „Песимистична теория за редовия българин“, отпечатана във в-к „Черноморски фар“ на 25.08.2009 г.“ Той дава точно заглавие, издание и дата – създава илюзията за документирана критика. Споменават се още Хаджийски, Ботев, Вазов, Йовков, Макдермот, Сидеров, както и конкретни цитати от тях. Интертекстуалността не служи за научна обективност, а за авторизиране на собствената позиция чрез призоваване на националните авторитети.

Текстът се стреми също така да създаде претенция за обективност. Авторът употребява фрази като „Както можеше да се очаква…“ и „При едно сериозно анализиране не издържа никаква критика“. Той използва изрази, които имитират безпристрастно наблюдение („както можеше да се очаква“) и научна процедура („сериозно анализиране“), за да прикрие субективната си ангажираност. Претенцията за обективност е фикция, но тя е необходима за жанровата маскировка. Тук се налага въвеждането на понятието имамология (от гр. imamis – враг) – учението за конструирането на образа на врага, въведено от българския философ Иван Добчев. В своята имамологична съставка текстът първо конструира образа на вътрешния враг. Авторът пита: „Ако не е българин, какъв е тогава и кому служи?“ Сухиванов е българин по рождение, но е представен като предател на своя народ – класически вътрешен враг. Текстът постоянно подчертава, че той е „наш“, но „лъжлив“, „заразен“, „еничар“. Това е най-важният имамологичен механизъм: врагът не идва отвън, а се ражда вътре в общността.

Следва използването на диагностичен речник – болест, зараза, лечение. Заглавието на текста гласи „Българофобията – нелечимата болест на псевдоинтелигенцията“. В самия текст се говори за „разковничето на духовната си болест“ и за „заразени с вируса на еничарството и мазохизма“. Медицинската метафора пронизва целия текст – българофобията е „нелечима болест“, опонентите са „заразени“, а Сидеров предлага „лечение“. Врагът не е просто грешник, а патологичен субект, който изисква не наказание, а (невъзможно) изцеление.

Текстът прибягва и до сакрализация на народа и неговите символи. Авторът цитира: „Поклони се на този измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ!“ Народът е представен в религиозни категории – „страдалец“, „мъченик“. Цитатът от Алеко звучи като молитва или заклинание. Самият акт на „поклон“ пред народа има литургичен характер. Сакрализацията превръща нацията в обект на религиозно почитане, а критиците ѝ – в богохулници.

От особено значение е призивът за очистване или покаяние на врага. Авторът отправя думите: „Медитирайте над тези думи, г-н Сухиванов. Ще ви бъде от полза за интелектуалното ви развитие.“ И по-нататък: „да помогне в лечението и на други псевдоинтелектуалци.“ Налице е амбивалентност – заглавието постановявая, че става въпрос за нелечима болест“, но в края авторът все още се надява Сухиванов да „медитира“ и да се „лекува“. Това е класическото напрежение в имамологията: врагът е едновременно безнадежден (нелечим) и потенциално спасим (ако се покае). Тази амбивалентност не е слабост, а жанрова особеност на проповедта. Текстът разчита и на фигурата на колективния свидетел. Авторът заявява: „ясно и на котките у нас“ и „Всеки що-годе грамотен българин е запознат…“ Той създава усещането, че целият народ (и дори животните) споделя неговото възмущение. Това анулира възможността за легитимно несъгласие – който не е съгласен, не е „грамотен българин“ или дори не е човек. Колективният свидетел е фигурата, която заверява истинността на проповедта без нужда от доказателства.

Преминавайки към т.нар. „тяло на нацията“, текстът изобилства с органични метафори за нацията. Авторът описва „редовите и съвестни българи, които са скелетът, поддържащата система на обществото ни“ и твърди, че враговете „ръфат снагата на майка България“. Нацията е представена като жив организъм със скелет, снага, болести. Враговете са паразити, които гризат тялото ѝ. Медицинският дискурс тук получава анатомична конкретика. Органичните метафори не са просто украса – те създават усещането, че атаката срещу нацията е физическо насилие.

Друга важна линия са травматичните образи върху плътта. Авторът призовава: „Идете в Батак и вижте черепите на нашите мъченици.“ И добавя: „дедите на автора са слагали главите си на дръвника.“ Текстът апелира към физическото страдание на нацията – черепи, дръвник, кръв. Това не са абстрактни исторически събития, а телесни следи, които трябва да се видят („идете и вижте“). Травмата е вписана в плътта на народа и се предава като наследство, което задължава.

Най-сетне текстът разгръща и сексуално-родова метафорика на предателството. Авторът нарича опонентите си „отцеругатели и майкопродавци“ и говори за „еничарство“ (от „еничарин“ – поробен християнин, превърнат в турски войник). Предателството е представено като родова измяна – обида към бащата, продаване на майката, кастрация (еничарството като загуба на мъжественост и идентичност). Сухиванов не просто греши, той нарушава най-свещените родови връзки. Сексуално-родовата метафорика придава на критиката инцестозен заряд, който едновременно отвращава и привлича.

Обобщението на моя предварителен преводачески анализ показва, че текстът демонстрира максимална интензивност по почти всички от разгледаните линии – памфлетните (лична атака, гротеска, ескалация, манихейство), имамологично-проповедните (вътрешен враг, диагностичен речник, сакрализация, призив за очистване, колективен свидетел) и телесните (органични метафори, травматични образи, сексуално-родова метафорика). По-слабо изразена е само амбивалентността между „нелечима“ и „да помогне в лечението“ – но това не е слабост, а конститутивна черта на имамологичния жанр: врагът трябва да бъде едновременно безнадежден (за да бъде осъден) и потенциално спасим (за да бъде проповедта смислена).

Елементите на полемичната статия (контрааргументация, интертекстуалност, претенция за обективност) са налице, но служат по-скоро като параван за рационалност, отколкото като действителна диалогичност. Те създават илюзията за обективен дебат, докато текстът в своята същност е ритуал на изключване, а не дискусия.

Следователно ,още преди да започна работа върху текста, си знаех,че ще си имам работа с текст, който не е случайно сборище от стилистични регистри, а прецизно конструиран хибриден жанр, чиято цел е не да убеди опонента, а да закрепи идентичността на общността чрез ритуалното изключване на вътрешния враг. В този смисъл той е не просто памфлет, а жанрово оръжие – и като такъв трябваше да бъде анализиран и превеждан. Всъщност пред мен стоеше публицистичен памфлет с елементи на имамологичен манифест, изграден върху жанровата матрица на обвинителната реч, но функциониращ като интимна автокомуникация на националната общност.“ Или по-кратко: памфлет, който се представя като полемична статия, но функционира като имамологична проповед върху тялото на нацията.

Всеки от разгледаните петнадесет аспекта получава емпирична опора в конкретен цитат от текста, което прави анализа възпроизводим и проверим.

Аз свърших работата. Преведох „Българофобията – нелечимата болест на псевдоинтелигенцията“ на френски. Но нека не се лъжем – това не беше превод. Това беше сблъсък с един текст, който от самото начало беше проектиран да се съпротивлява на всяко културно изравняване.

Но нека ви разкажа за моето преводаческо преживяване оттам, откъдето започва и самият текст – от личната атака. Установих, че  още във втория абзац авторът не спори с тезата на Сухиванов, а обявява неговата „омраза към всичко родно и мило“. На френски това звучи като съдебна присъда без доказателства. Представете си само как щеше да  се възприеме това  в страна, в която презумпцията за невинност е нещо като сакрална частица от генофонда на нацията! Аз трябваше да предам тази агресия, без да допусна авторът да изглежда  дребнав. Дали успях ? В началото бях твърдо убеден, че да, но сега вече не съм сигурен.

После дойде гротеската чрез изрази, които ме накараха да плача над клавиатурата. „Нахлузил шалварите и захапал рахат-локума.“ „Османско кюлхане.“ „Депесарска мафия.“ Тези фрази са хиперлокални. Те носят османското наследство, българския бит, посткомунистическия жаргон. Те не могат да бъдат предадени на френски, без да загубят плътността си.

Опитах се да намеря френски еквивалент. Нещо с бретонска шапка и калвадос? Нелепо. Опитах се да преведа буквално – „il a enfilé un shalwar et a mordu dans un rahat-lokoum“. Редакторът в душата ми ме погледна с учудване. „Това какво значи?“ Обясних му. Той попита: „И това аргумент ли е?“ Не, отговорих, това е обида. „Тогава защо не напише просто „idiot“?“ Защото, обясних му, българският памфлет не обича простотията – той обича плътния, битовия, телесния образ.

Второто, с което се сблъсках, беше локалната референция като тест за лоялност Още в началото текстът  удря в лицето с имена, които за един французин са празни звуци. Сухиванов, Хаджийски, Сидеров. Априлско въстание, Батак, Чичовци, Бай Ганьо. Аз знаех кои са те – бях се подготвил. Но моят читател? Той не знае нищо. И авторът прекрасно знае това. Той не иска да обяснява. Той създава есенциалистки кръг – „ние“ (които знаем) срещу „те“ (които не знаят). Преводът не е предвиден. Текстът не се обяснява на чужденеца. Това е автокомуникация – народът говори на себе си. Французинът, който не знае кой е Сухиванов, няма право да разбира – той е извън общността.

Аз трябваше да избирам. Да сложа ли бележки под линия? Тогава текстът става научен трактат, а не полемика. Да не сложа ли? Тогава френският читател се губи. Сложих бележки. И всяка бележка беше като камък, който спира течението. Френският редактор в мен попита: „Кой е този Сухиванов? Защо трябва да ми пука?“ Нямах добър отговор. Защото истината е, че на  французина не трябва да му пука за Сухиванов . Той не е адресатът на този текст. Аз се опитах да го направя адресат – и това беше моят първи грях като преводач.

Усетих и ескалацията на тона Текстът започва спокойно – Хаджийски, великолепна книга и т.н., – а завършва с „ръфат снагата на майка България“. Френската публицистика не прави това.Тя си избира регистър и го държи. Тук авторът сменя тона като радиолюбител честоти, защото патосът и сарказмът в българската публицистика са вид  емоционална география.

Аз се опитах да запазя тази вълна, но френският ми редактор вътре в мен ме попита: „Това сериозно ли е? Или е пародия?“ Трябваше да му обяснявам, че е и двете.Той, обаче, оспори:“ Френският език е изискан. Той обича ясните регистри – висок, стандартен, нисък. А тук авторът скача от висок патос към груб сарказъм в рамките на един абзац. „Изгладнелият пустинник води до дървото на знанието“ – това е висок стил. А после, съвсем наблизо: „тлъсти лъжи“, „жалък плач“.

Редакторът в мен ми каза: „Този текст няма стилистично единство. Той е амалгама.“ Опитах се да му обясня, че това не е грешка, а национален механизъм. Този стил отразява българската емоционална структура – резки преходи между меланхолия, възторг и агресия. Авторът моделира народностния темперамент. Френският читател, който търси bienséance (приличие) и mesure (мярка), се сблъсква с нещо чуждо – и точно това е целта. Текстът казва: „Ние не сме французи. Ние не желаем да бъдем четени с вашите критерии.“

Редакторът в моя критичен ум поклати глава. „Тогава българският стил е анархичен.“ Не спорих. Може би е прав. Но това не е моя работа. Моята работа беше да предам – и предадох. Но на френски тази амалгама звучи като стилистична некомпетентност, а не като културна декларация. Загубих биткатаоще тук.

По-лесно беше с манихейското разделение. Текстът е черно-бял – народът срещу псевдоинтелигенцията. Французите познават подобен манихеизъм от крайната левица и крайната десница. Преведох директно. Нямаше загуба.

Но после дойдоха елементите на  полемичната статия – и там започнаха истинските главоболия! Авторът цитира статия от Сухиванов с точно заглавие и дата на публикуване, предлага контрааргументи („Ботев умря за това стадо“), създава илюзия за обективност. На френски тези пасажи изглеждат напълно рационални. Френският читател ги приема сериозно. И точно тук той бива излъган – защото след няколко абзаца авторът отново се връща към памфлета и проповедта. Преводът ми запази това люлеене, но една друга особа в мен, моят вътрешен  френски литературен критик, който прочете черновата, каза: „Този текст е шизофреничен.“ „Не е“, отговорих му. „Това е българският полемичен стил.“

А после стигнах до сърцевината – имамологичната проповед. Тук текстът стана наистина непреводим!

Първо, вътрешният враг! Сухиванов е българин. „Ако не е българин, какъв е тогава?“ – пита авторът. Французинът не разбира тази логика. За французина врагът е отвън. Вътрешният враг е понятие от гражданските войни – нещо, което Франция познава, но предпочита да забрави. Аз трябваше да му обяснявам в бележка какво е „еничарство“, но героично се въздържах.

После  пък се появи „диагностичният“ речник. „Нелечима болест“, „вирус“, „лечение“. Медицинските метафори съществуват и на френски. Проблемът беше другаде: когато ги преведох буквално, текстът зазвуча като лекция по патология, а не като полемика. Френският читател би попитал: „Този автор лекар ли е?“ „Не, бих му отговорил ,  той е публицист. „Тогава защо говори като хирург?“ – щеше да попита наивно френският читател. – Само ,че този път нямаше да зная какво да му кажа.

Още по-тежко беше със сакрализацията на народа. „Поклони се на българския народ!“ – цитира авторът Алеко. На френски „народ“ (peuple) не е свещено понятие. То е политическо. Поклонението пред народа звучи като езически ритуал. Аз загубих религиозния трепет в превода. Остана само патетична въздишка.

Призивът за очистване ме озадачи. Заглавието казва „нелечима“, но накрая авторът се надява Сухиванов да „медитира“ и да се „лекува“. Това вътрешно противоречие – да се надяваш на изцелението на онзи, когото си обявил за безнадежден – е чисто имамологично. Редактиращият французин в мен го прие като стилистична грешка. Аз не успях да му обясня, че това е жанрова особеност.

Колективният свидетел – „ясно и на котките“ – ме накара да се замисля. На френски подобен апел към всеобщото знание звучи манипулативно. Преведох го буквално: „c’est clair même pour les chats chez nous“. Редакторът в ума ми се засмя. „Това е абсурдно“, каза. „Точно е, възразих несмело. Такъв е текстът“.

И накрая –  определението „тялото на нацията“. Тук преводът ми се разпадна напълно. Органичните метафори – „скелетът на обществото“, „ръфат снагата на майка България“ – оцеляха частично. Френският също има думи като „squelette“ и „rongent“, но когато ги събера, звучат като лошо хорър кино.

Травматичните образи бяха невъзможни. „Идете в Батак и вижте черепите.“ Френският читател не знае какво е Батак. Ако сложех бележка , щях да  обясня, че става дума за клане през 1876 г. Тогава черепите щяха да станат конкретни, но текстът би се превърнал в исторически документ. Ако не сложа бележка , остават просто някакви черепи на неизвестно място. И в двата случая проповедта върху тялото на нацията би се провалила, защото френският читател не притежава такова тяло , а даже трудно би го приел и за метафора.

Сексуално-родовата метафорика – „отцеругатели и майкопродавци“ – предизвика най-голям скандал. Редакторът у мен  буквално ме изряза: „Това не може да се печата във Франция.“ Опитах се да обясня, че това е фигура на речта. Той попита: „Коя фигура? Обвинение в кръвосмешение?“ Наложи се да я омекотя. И с това убих последния остатък от автентичността на текста.

В България  риторичният въпрос е почти  обредна формула. Френският език използва риторични въпроси, но пестеливо. В текста на Стоян Георгиев те се сипят като градушка: „Нима те попречиха французите да родят Дантон и Робеспиер?“ „Какво, ако не подигравка с русите и чехите могат да бъдат Гоголевите „мъртви души“?“

На френски тези въпроси звучат манипулативно или детински. Мисленият редактор в мен ме попита: „Защо авторът не употреби просто едно твърдение?“ Опитах се да обясня, че в българската публицистика риторичният въпрос е обреден похват. Той не търси отговор, а потвърждение на общата вяра. Той създава вид емоционална предвидимост – читателят кимва, защото знае отговора. Преводът, който би го заменил с твърдение, би унищожил ритуалната функция на текста. Това е текст, който се произнася повече, отколкото се чете.

Моят вътрешен редактор ме изслуша внимателно. После каза: „Значи това е текст за декламация, а не за четене. Защо не го издадем като аудио?“ Защото, отговорих, той вече е писмен. „Тогава нека си остане такъв, какъвто е! Но на френски тези въпроси дразнят.“ Запазих ги. Но знаех, че звучат фалшиво.

До тук, обаче, ходех на пръсти пред най-опасната тема – православието. Православието и лаицитетът¹ – този вечен сблъсък на светове, който е основополагащ за цивилизационния облик на света.

Когато стигнах до „оцеляхме благодарение на православието“, спрях. Знаех какво ме очаква. За френския читател, възпитан в традицията на laïcité, това звучи като фундаментализъм. Ендогенният ми редактор потвърди страховете ми: „Това е неприемливо. Това смесва религия и нация – нещо, което Франция отхвърли през 1905 г.“

Опитах се да обясня, че това не е грешка на автора, а демонстрация на фундаментална културна несъизмеримост. Френският laïcité и българското разбиране за вярата като национално спасително средство са две различни метафизики. Авторът знае това. Той не иска да убеди французина – той иска да каже на своя читател: „Вижте колко сме различни. Ето защо те никога няма да ни разберат. И ние не искаме да бъдем разбирани от тях.“

Редакторът в моя ум не беше убеден. „Тогава този текст е пропаганда срещу Европа.“ „Може би, отговорих. Но аз не съм съдия. Аз съм преводач. Преведох пасажа буквално.“ Редакторът поиска да добавим нещо като предговор, в който да се дистанцираме. Съгласих се. Текстът вече не беше мой ,но не беше и на автора. Беше нещо трето, компромисно. И аз носех отговорността. После, обаче, съвестта ми проговори и се отказах от „предговора“. Дори не си направих труда да оспорвам нескопосаното определение „предговор“.

Но и това е нищо! Още не съм ви разказал за  хомофобския и антиевропейски пасаж , който беше границата на преводимостта.

Докато дойде моментът, който знаех, че ще дойде. „Нямаме толкова поголовно хомосексуални бракове, нямаме и суингъри в излишък.“ Редакторът беше категоричен: „Това е незаконно във Франция. Това подбужда към омраза.“ Опитах се да обясня, че авторът конструира идентичност чрез негативно определяне – „ние не сме като тях“. Той изброява неща, които според него липсват в България, за да каже: „Ние сме все още истински, неразвалени.“ Че тези твърдения са фактически спорни, не е от значение – важното е символното разграничаване.

Редакторът в мен не се трогна. „Символното разграничаване не може да включва хомофобия. Това не е въпрос на стил, а на закон.“ – строго отсече той. Наложи се да добавя още един предупредителен текст, а после отново да го премахна под напора на чувството за справедливост. Пасажът остана, но беше заобиколен от disclaimer²-и като бодлива тел. Преводачът в мен плачеше. Защото знаех, че точно тези редове са пограничният камък на текста – мястото, където авторът казва най-откровено кои сме „ние“ и кои са „те“. Като цензурирах тона, но не и думите, аз убих камъка. Той остана, но без остротата си. Като паметник, от който са изтрили надписа.

О, па – цитатът от Сидеров! Тази канонизация на жив автор. Накрая стигнах и до него. Георгиев  цитира неговата книга „Българофобия“ като авторитет. За българския читател това е ясно – Сидеров вече е на път да стане част от националния канон, заедно с Паисий, Ботев, Вазов, Йовков, Хаджийски. За французина обаче Сидеров е или непознат, или (ако знае кой е) – спорна фигура. Аз трябваше да избирам. Ако сложа бележка, ще обясня кой е Сидеров – и тогава целият текст ще бъде прочетен катонегова апологетика. Ако не сложа бележка, французинът ще попита: „Кой е този Сидеров? Защо го цитира като авторитет?“ Сложих бележка. Предполагаемият френски читател-редактор прочете това, повдигна вежди и попита: „Вие превеждате пропаганда?“ Не, отговорих, аз превеждам текст. Но разбрах, че преводът, който обяснява кой е Сидеров, разрушава илюзията за спонтанност на общността – сякаш всеки българин естествено знае кого да цитира. Аз разобличих тази илюзия. И с това предадох текста по-дълбоко, отколкото ако бях променил една запетая.

Има ли, обаче, вина и виновници, които добросъвестно да  потърсим и открием?

Би било лесно, ако можехме да прехвърлим някому  вината  за сложностите при превода – било на преводача, било на автора, било, не дай си, Боже – на народа.  Всъщност отговорът се крие в особеностите на художественото възприемане у дадена общност от хора.

Теоретикът, който обосновава тезата, че възприемането на текста зависи от фактологичните натрупвания в ума на читателя и че съществува специфично колективно знание (или “колективна чувственност”), водещо до уникално народностно възприятие, е Игорь Чубаров. В своята теория той постулира, че художесттвеното възприемане е в пряка зависимост от фактологичните натрупвания: Чубаров твърди, че литературата и изкуството са социален и антропологичен опит. Възприятието не е просто индивидуален акт (класическата схема “концепт -> перцепт”), а зависи от натрупания колективен опит и “структурата на колективното безсъзнателно”. Той въвежда термина “колективна чувственост“, за да опише този особен слой от възприятие .

Той конкретно изучава как съществува “структура на колективната субективност” и как образите и текстовете носят в себе си имманентен строй, който не зависи от отделния субект, а от общата среда и история ,тоест те са вид колективно знание. Това обяснява защо определена “фактология” (образи, символи, препратки), разчитаща на специфичното преживяване на даден народ (например, руския авангард, болшевишкия опит или дори българския социалистически реализъм), се разчита адекватно само от този народ.

За разлика от класическата схема “от концепт към перцепт” (от създател към пасивен възприемател), Чубаров (вдъхновен от левия авангард) доказва, че възприятието е активно и се формира от предишния колективен опит на реципиента, като този опит е различен за различните нации и социални групи .И  какво излезе сега? Излиза, че преводът , при който  перцепцията на чуждестранния читател е лишена от специфичното народно знание на  народа, от чийто език се превежда,  би трябвало да е невъзможен ?! О,не! Въпреки всичко аз съм оптимист. Макар че моят оптимизъм, честно казано, е толкова добре информиран, че граничи с песимизъм.

След всички тези  експерименти седнах и се замислих. Какво всъщност се случи? Какво научих от моя опит при превода на „Българофобията – неизлечимата болест на псевдоинтелигенцията“? Научих, че всички трудности, които срещнах, не са случайни дефекти, а конститутивни черти на един национален дискурс, който се съпротивлява на превода като акт на културно изравняване.

Авторът е моделирал текст, който:

– не може да бъде изнесен без загуба на идентичност;
– разпознава своите само по един непродаваем културен код;
– отказва да бъде лесно консумиран от чуждия език;
– превръща непреводимостта в доказателство за автентичност.

Това не е текст за чужденеца. Това е текст, който казва на своя народ: „Ето как да разпознаваме своите – по това, че никой друг не може да ни предаде точно.“ И в този смисъл, парадоксално, моите трудности като преводач са най-силният аргумент за националния характер на текста. Преводът би бил неговото погребение. Непреводимостта е неговата победа. Защото именно непреводимите културни кодове са онова оръжие срещу глобализацията, което авторът използва и срещу която пряко или косвено воюва в своята публицистика.

Тогава разбрах нещо важно. Тези изрази са непреводими по дизайн. Те функционират като културен имунитет срещу универсализиращия език на западната публицистика. Авторът не иска да бъде разбиран от „европейската Мека“ – той иска неговият език да остане затворена система, достъпна само за посветените. Аз, преводачът, бях неканен гост в този затворен кръг. И колкото повече се опитвах да отворя вратата, толкова повече текстът се затваряше пред мен…

¹ Лаицитетът (от френски: laïcité) е принцип на държавен и обществен секуларизъм, който налага строго разделение между религията и държавните институции. Той изисква държавата да бъде напълно неутрална по отношение на вероизповеданията и да не финансира или привилегирова никоя религи

² Най-точният превод на английската дума disclaimer на френски език е clause de non-responsabilité (клауза за освобождаване от отговорност) или avis de non-responsabilité. [1, 2]

В зависимост от контекста, може да срещнете и други термини:

• Mentions légales: Често се използва в уебсайтове (за “правна информация” или “общи условия”).
• Avertissement: Използва се за предупреждения или разяснения в началото на текст.
• Démenti: Употребява се, когато авторът публично отрича твърдения или отхвърля слухове. [1, 2]

Станислав Марашки