НЕОЧАКВАНО – къси разкази на Иван Бързаков
ВЕЛИКИЯТ И МЛАДИЯТ…
Йохан Волфганг фон Гьоте е считан и до днес от мнозина за един от най-великите немски поети – „най-великият немец“.
Възрастният вече Гьоте, достигнал зенита на славата си, се разхождал един следобед по любимата пътека в природата. Внезапно дочул бързи стъпки отзад. Като се обърнал, видял един млад човек да се приближава към него:
– Хер Гьоте, хер Гьоте…
– Какво има, господине? Успокойте се… кажете!
– Бързах да Ви настигна. – задъхвал се младежът. – Идвам отдалече. Много ми се иска да Ви задам един важен въпрос – на него само Вие може да отговорите.
– Да, да… Ще Ви отговоря, разбира се. Ако мога…
– Кажете ми, моля Ви – може би е много това, което искам… Коя е тайната на успеха в писането?
– А, на това много лесно мога да отговоря: деветдесет и девет процента усилие… и един процент талант.
– Аха! – възкликнал младежът. – деветдесет и девет процента работа и един процент талант!
– Не, млади човече, усилие – не работа. Радостно, удовлетворяващо… понякога продължително, но усилие!
И Гьоте продължил по пътеката, размишлявайки за импулсите на младостта.
Не след дълго обаче, отново дочул бързите стъпки зад себе си:
– Какво има сега?
– Хер Гьоте, х-хер Гьоте! – едвам си поемал дъх младежът. – Разбрах Ви напълно. Готов съм да вложа не деветдесет и девет процента усилия, а повече. Но, но…
– Да, какво има?
– Готов съм да вложа и повече, стига да знам, стига да вярвам, че имам единия процент талант. Как обаче да съм сигурен?
– А-а-а, млади господине! – усмихнал се старият писател. – Докато не вложите деветдесет и девет процента усилие, няма да разберете дали имате един процент талант.
НЕОЧАКВАНО
Късна пролет…
В утрото на пътя си играеха деца с топка. Много усърдно, като че ли целият им живот зависеше от тази игра и кой ще спечели.
Писателят бе работил цяла нощ и сега бе излязъл навън – на свеж въздух – да размисли върху написаното. И сега, като наблюдаваше децата, неизвестно защо, се увлече в играта. В ритъма й, в радостта, която бликаше от всяко движениe. Отново и отново… Без да се замисля. Като че ли животът се състоеше само от тази игра, от тези деца – които не познаваше, които виждаше за първи път.
Искаше му се да продължава така без свършване…
И изведнъж го налегна някаква тъга. Изневиделица. Разбра, че от написаното през нощта няма никаква полза. Въпреки метафорите в стила, напрежението, обратите…
Сам не можеше да разбере защо.
Сякаш всичко се смееше около него – и в него!
Напук на всичко, което знаеше и което бе вършил досега. Всичко, към което се бе стремил.
Странно!
И писателят внезапно се разсмя.
февруари, 2021
Иван Бързаков
