НЕПОГАЛЕНИ МЕЧТИ – есе-импресия на Венелин Терзиев
Тръгнахме да вървим по път сърдечен,
който трябваше да се окаже лесен и песен,
а се оказа съвсем безсърдечен
и така бързо обречен.
Бръчките върху лицето не издават мъдрост, а пропуснати неща…
Днес съществуваме в една украсена реалност от безподобни мисли и чувства; реалност, която ни кара да усещаме собственото си въображение така примамливо и любопитно. Неистовото ни желание да покажем нашата извънредна способност настоятелно и последователно ни насърчава да упражняваме всичките си умения в някакъв невъобразим кръговрат на нищото. Високата ни потентност ни е превърнала в измислена подробност към несъществуващите ни химери, а оплодяването им е било толкова безрезултатно, както и последното действие на „Турандот“ от Джакомо Пучини, когато в императорския дворец е забранено да се спи, докато не бъде разкрито името на неизвестния принц.
И ние, порядъчно опиянени от очакването да бъде открит еликсира на бъдещото ни съществуване, някак пропускаме свръхамбициозната си незначителност в това наше начинание.
Отрезняването е безсърдечно дълго, дори протяжно мъчително. Оглупели от безразборното и безконечно преосмисляне на бъдещото си очакване, сме попаднали в неизмерната реалност на пропадането. То вече се е случило, а ние дори не сме разбрали. Нали си живеем в нашата измислена реалност, която се е оказала толкова постоянна, че сме я приели за съвсем наша и истинска.
Обещахме си да си построим кули, но разрушихме основите, върху които да поставим бетона и арматурното желязо. И тази твърде желана идилична кула пропадна още при кофража. Килната оказа се в своя прохождащ път и не след дълго започна да изоставя своите керемиди, а стените ѝ се разтресоха, сякаш сме на арената и всеки миг ще започне знаменитата сцена на посрещането на тореадорите и вълнението от предстоящите борби с бикове, претворени от Жорж Бизе в операта „Кармен“.
Притихналата тълпа търси своя победител и го открива всеки път, като му възлага тежката участ на любовта си и на очакванията за идилична развръзка.
Опустелият площад става неочакван свидетел на поредната кървава развръзка на случващото се.
Демокрацията, която е привнесено придошла, се оказа порутен кула, а сега трябва друга да построим.
Демокрация?
Мъртва жаба –
оживена с галваничен ток.
Даже кряка!
(Тя не кряка –
кряка електротехникът.)
1991 г., Константин Павлов
Такова беше времето –
убивахме…
Кой прави времето?
Убийците…
Ура!
Да живее времето!
Ура!
Да живеят убийците!
1980 г., Константин Павлов
Улицата е мокра и локвите са почти навсякъде по неравната повърхност на разрушените от времето и хората тротоари. Потъващите плочки успяват да намокрят краката ни. Неприветливото време, което се е настанило в тази уж пристигнала пролет, ни показва едно опрощение на отминалото. Хората са припряно приведени по градските улици и се прикриват от поредното завихряне на дъждовните пориви само с качулките си. Почти никой не се е прикрил с чадър, а притичва набързо с наведен поглед, който обхожда окаляната земя.
Лазят ме мравки.
Мъртва тръпка на гения –
плюя на унижението…
Аз съм мъртвец –
челюстта ми е вързана…
Все пак, дано се случи някога:
„Мъртвецът се изплю върху убийците…“
1980 г., Константин Павлов
Така очаквахме по-топлите огрявания на слънцето да ги сподели с нас, но това ни очакване остана несподелено. Тъжното приключване на този ден, който почти от сутринта бе започнал да се разделя с нас със своята непонятна враждебност, си отиваше в далечината на своето минало.
Обичам Слънцето на живота…
И луната на изкуството обичам…
Като че ли – най-красив е здрача…
Не, нощ…
Не, изгрев…
Не…
1980 г., Константин Павлов
Без да сме ги приютили в себе си се прощаваме с дните и ги прикриваме с нелюбезна преградка. Даваме им част от себе си, но едва ли го разбираме и дори и понякога не го усещаме. Този ден вече бе умрял и чак сега потърсихме останалия спомен. Позадрямали очаквания се бяха скрили в дъждовното пространство. Повтарящи се битови случайности и несъвсем подредени неща са ни превзели в своята непригодна омая, но дори и те си бяха отишли.
Филмът, който ми предстои,
вече съм го гледал многократно.
(Като зрител и Главен герой.
Знам епизода, в който умирам.)
Но преди това –
любовта, глупостта, заблудите…
И страстите –
измъкнати от хладилника
(на ВЕЧНОСТТА!) –
за да изглеждат свежи-и-и,
(уж за първи път) –
и за приятелите,
и – другите.
Режисьорът ми,
който по безполов път,
(ин витро)
започна да пази ДЪРЖАВАТА… Стоп!
Скърца креватът
(креватът на ВЕЧНОСТТА). –
Двама кретени (охкащи!) –
мъж и жена –
създават бъдещия ми сценарист
на ЖИВОТА…
Такова разхищение на Природата –
за филм,
който многократно съм гледал.
(Знам епизода, в който умирам –
те си мислят, че те са ме измислили…)
Казах ви, гледал съм филма,
преди да съществува киното.
Преди да има рисунки в пещерата.
Там,
където бях убит.
1979 г., Константин Павлов
Протяжната меланхолия ни бе възпряла да подредим нещата в обичайната им смисленост и значимост. Твърде дълго останахме в нейното вероломно присъствие и някак заблудихме и порасналите ни мечти. Пропуснахме ги или ги накарахме да стоят непогалени, а само очаквахме да стоим в помпозната реалност на въображаемата кула. Тя остана далеч в спомените ни, а дали ще имаме сили да изградим нова?! Основите отново демонтирахме и запратихме в някой музей или дори загубихме, а времето се оказа несъвсем дружелюбно и отказа да ни даде ново опрощение.
Ще се опитаме да измолим своята нова Голгота, която да ни даде и нова душа. Старата употребихме в незначителност и злоупотребихме с нейната доверчивост. Мътни спомени създадохме, а мечтите задраскахме. Няма думи за смислено разочарование, а само погребана надеждност в мислите. Няма инструкция за употреба.
Бръчките върху лицето не издават мъдрост, а пропуснати неща. Търсим път да съберем сили за новото прераждане и смисъл за бъдещо очакване!
Видин, 19 април 2023 г.
проф. д. н. Венелин Терзиев
