НЕВИДИМИТЕ БАРИЕРИ – поезия на Деси Цветкова

НЕВИДИМИТЕ БАРИЕРИ

Топят се като лед
невидимите бариери
на самоограниченията…
Попиват в гънките на преодоляването.
И само белезите от въжетата усещам
някак отдалечено…
Но дишам като птиците на зазоряване.
Освободена, много обръчи от кафеза разчупих…
По клоните сега се сгушвам и се рея.
Изкуство е да се освободиш от своята самосъздадена хралупа.
и да започнеш 100 процента да живееш.

НА ЗАЗОРЯВАНЕ

Люлка скърца в съня на вятъра,
развява се плащеницата на Луната в мрака.
Като мираж и спомен за лятото,
като полифонична струна в очакване.

Бягат нощните твари от огъня,
лумнал в твоите очи призори.
Аз присядам на люлката стоплена,
ти за мене си жар, а небето гори.

*

МОЙСЕЙ

Пътеката е прашна и незрима,
посоката е дадена от Бог.
Той шепне неговото име,
“води ме, Господи, води!”
Морето се разтваря като книга,
висок е прашният залог,
един народ си търси подслон.
И в неизгаряща къпина,
покрай Червеното море,
той прекосява цялата пустиня,
за мястото под небосклона.

САЛОМЕ

През иглени уши ще мина,
на стоножка ще се превърна,
да извървя повече крачки,
в купа сено ще те търся,
Нил ще преплувам,
във влъхва ще се преродя,
ще стана буква в страниците
на Евангелието,
само да ми простиш,
Йоане…

Деси Цветкова