Разказът „Никога повече!“ на Людмила Данова ни връща в един свят на сурова човешка болка и неочаквана доброта. В центъра са Никола, Елея и малкият Митьо – трима души, белязани от загуба, страх и мълчание, които постепенно откриват път един към друг. История за раните, които не се виждат, и за онези, които лекуват. С него обръщаме погледа на читателя към големия белетристичен талант на позната повече като гост редактор в списанието поетеса.

“НИКОГА ПОВЕЧЕ!” – разказ на Людмила Данова

Никола вървеше умислен през пазара на града, хванал повода на коня си. Земята наоколо бе отрупана с богатствата на есента: жълти тикви, бели глави лук, медени гроздове. Имаше и плетени кошове, глинени гърнета. Хората на Ески Загра можеха да се сдобият с всичко нужно. Денят бе хубав, слънцето топло галеше къщите, а лъчите му се пречупваха в покривите, покрити с каменни плочи. Опърпани хлапета играеха и се гонеха през пазара, често събаряйки стоката на някой търговец.

– Хей, гамени ниедни, бегайте далек от колата ми, че ше ви погна с остена! – Грънчарят бе застанал в отбранителна позиция. Тежко на тоя, де щеше да дръзне да събори гърнетата му!

Никола се спря пред него. Огледа хубаво всичко и посочи едно гърне за боб.

– Колко е, майсторе, требва ми, че старото се проби… – попита той. А в главата му отекна тежка мисъл: “Проби се и гърнето и съдбата ми след смъртта на жената, Бог ми я отне, несправедливо, изпрати незнайна болест, де немаше как да преборим…”.

– Два гроша е това, че е малко. Имам и по-големо, като за едно домочадие. Туй е за сам чиляк, ти требе да имаш дечурлига.

– Не ми требе мене големо. За двамина стига. Вземам го. – Никола извади кесията и се разплати.
– Ти си знаеш, ама големото събира и много, събира и малко… Айде със здраве да го ползваш! –

Майсторът подаде гърнето, а Никола внимателно го прибра в дисагите.

– Сполай ти, сичко да продадеш до икиндия! – отвърна и поведе коня си напред.

Изведнъж вниманието му бе привлечено от силна гюрултия в края на пазара. Инстинктивно се насочи натам, а шумотевицата ставаше все по-голяма.

– Отмах те убивам, ей, само леба ми ядеш! Не може ли да се държиш добре с мющериите, а? Ей сега ше видиш! – Крещеше циганин, чийто грапав глас се носеше над шума на тълпата.

Никола застана до него и стисна ръката му, която щеше да се стовари върху забулена жена, свита на две до каруцата.

– Ей, я се сопри! Що е съгрешила? – попита, а умислените до преди малко очи на Никола сега бяха ясни, твърди и пронизително гледаха търговеца.

– Какво да има, бате? Не се държи добре! Ей тоя чичо щеше да я купи, а тя се дърпа, че я бил щипнал по задницата. Ма нали требе да пипне, като купува. Пусни ме, че не мога да я трая! – Циганинът се дръпна и успя да изрита свитата на кълбо жена.

– Колко грошове сакаш? Каква ѝ е цената, тебе питам! Сопри се, сопри да я биеш и риташ, че дал ти ше я смачкаш или язе тебе, това ич не е ясно! – Никола продума през зъби, а ръката му стисна с всичка сила китката на циганина.

– Леко, бате, боли ме! За тебе десет гроша, ама нема ли да я видиш, барем?

– Стига ми каквото видех. На. – Никола бръкна в пояса си и изтръгна кесията. Не я подаде, а я пусна да падне в прахта пред краката на циганина. – Вътре има точно десет гроша!

А в себе си рече: ”Дано се задавиш, беззащитна жена сакаш да тепаш, в прахта ти е местото, гад!”.
Циганинът бързо се наведе и невярващо вдигна кесията, развърза я и взе да брои грошовете. Никола го стисна за гушата.

– Ти какво, немаш ми вера ли? – Очите му бляскаха, а думите съскащо излизаха през стиснатите му зъби. Причината за побесняването му надали беше само недоверието, което срещна. Органична непоносимост имаше към несправедливост, а засегнеш ли го на чест, тежко ти.

– Брой, брой! Никола Енев никогаш никого не е излъгал! – отпусна ръката си.

– Какво говориш, бате, вервам ти, ама нали знаеш, пари и на път да намериш, требе да ги преброиш, а я стока ти давам… – Наглостта на циганина нямаше граници.

– И сега, сите ли са? – процеди през зъби Никола. После се обърна към жената, която бе хванала с ръце главата си и само очите й шареха между двамата мъже:

– Не бой се, стани. Тръгваме! – каза той, обърна се, пое повода на животното и закрачи напред.

Предпазливо и със страх тя се изправи. После бързо тръгна след коня и Никола, които вървяха уверено.

– Ей, бате, Елея ѝ е името, че не знам дали ше ти каже, не е от приказливите. – провикна се след тях циганинът.

Никола спря. Не се обърна, но стисна повода на коня си. В онзи миг, докато слънцето меко галеше всичко, той кимна веднъж – сякаш даде обещание, че е чул и разбрал. Кимна и втори път – като, че даде клетва. Той си знаеше каква. И продължи напред.

*

Вървяха до мръкнало. Слънцето бе слязло отдавна зад билото на планината. Навън вече час цареше дълбок мрак, като в незнайни горски дебри, а сенките на дърветата покрай пътя бяха погълнати от нощта. Двамата стигнаха до една колиба в подножието на хълма, след края на селото, което прекосиха. Никола върза коня под навеса в края на дворчето, оградено с бодливи клони – трънаци от глогинки и драка. Въздухът беше студен, а тишината сякаш по-гъста от мрака на нощта. Свали дисагите и ги понесе към колибата. Елея вървеше след него като сянка, тиха и незабележима и само учестеното ѝ дишане я издаваше, както и някоя въздишка, изтръпнала се от ранената ѝ душа.

Влязоха вътре. Мъжът извади един самун хляб и две глави лук. Сложи ги на ниската софра и с юмрук удари върху луковите глави, които се смачкаха. От удара Елея подскочи. Ръцете ѝ обхванаха главата, сякаш очакваше поредния замах, а в очите ѝ блесна ужасът от наскоро преживяното.
Никола я видя. Гневът му от пазара се превърна в мъка. За първи път осъзна ясно колко е счупена душата на младата жена.

– Не бой се. Нема да те пипна с пръст. Ела, вземи. – Никола говореше тихо, с глас по-нисък от обикновено, сякаш се боеше да не я нарани. Подаде парче хляб и глава лук на жената. Бутна към нея и солницата.

– Яж. Требе да се яде.

Елея отчупи притеснено парче хляб, посоли лука и в стаята още по-силно се разнесе острият му и лютив аромат. После предпазливо развърза забрадката си, като внимаваше дясната страна на лицето ѝ да остане скрита в мрака. Никола погледна бегло към нея. Не искаше да я притеснява.
Нахраниха се мълчаливо. Мъжът стана.

– Ти може да си легаш, там, на миндерчето до огнището. Язе ше дадем сено на Арап, коня. – рече и излезе.

Елея, изтощена от дългия ден и със сит стомах, вече едва гледаше. Забради се и легна. Свита на дясната си страна, с лице към студената стена, бързо заспа.

*

На другата сутрин Елея се събуди много рано, небето тъкмо започваше да светлее. Гласовете на петлите огласяха селото, но Никола го нямаше никъде. Младата жена обиколи двора – липсваше и конят му.

Огледа се, намери една вършина и помете двора с нея. Когато понечи да я остави в края на сушината, където бяха натрупани дърва за огрев, тя се спъна в нещо. Наведе се и видя, че е бърдото на стан. “Явно го има и него!” – мина ѝ през ума. Значи Никола не е нищ – има кон, а със сигурност и станът е някъде тук. Тя беше израснала бедно: в нейната къща нямаше нито стан, нито кон…

Елея продължи да оглежда дворчето, стигайки до дръвника. Топорът стоеше забит в него. Понечи да събере клечки за подпалки, за да стъкми огън и стопли вода, а после да потърси продукти за чорбица.

В бедното ѝ сърце се бе събудила дълбока благодарност към този мълчалив и тъжен мъж, който я спаси от побоищата в родния дом.

Елея се отправи към герана, извади кофа с вода и свали забрадката. Изми лицето си, а слънцето вече се показваше зад величавия Балкан. Лъчите му огряха капките по страните ѝ; те заблестяха като мъниста, особено онези, които се бяха скупчили по ръба на дълбокия белег на дясната ѝ буза. Стоеше той като слог на нива, межда, оставена за граница между два имота.

В това време откъм улицата се чу тропот на копита, и Никола спря коня пред оградата. Той слезе и отмести една клонка от глогина, за да влезе. Тогава Елея забеляза, че не е сам. На седлото беше сгушено малко дете, на не повече от седем години. То гледаше тъжно и мълчеше.

Никола се обърна и погледна Елея право в лицето. Очите му се спряха на дълбокия белег. Посегна да докосне дълбоката рана, но жената сепната се отдръпна. Сякаш в сърцето ѝ щеше да пипне с ръката.

– Кой го направи? А? Онзи от пазара, дето те продаваше ли? – попита я той.

Жената само кимна с глава и побърза да сложи забрадката си, скривайки бързо белега.

– Спокойна бъди, никога повече никой нема да те пипне! – Никола заяви това категорично и се обърна да свали детето от седлото.

– Това е Митьо – син ми. Ама и той, като тебе, не приказва много, а от миналото лето, когато се спомина майка му, ич. Беше при баба си в село, но е болнава. Затова, като си тука, рекох да го зема, да го наглеждаш. Не е палав, кротък е.

Елея закима с глава, беше съгласна, а очите ѝ светнаха. Ще има за кого да се грижи, ще може да се отблагодари на Никола по този начин. Нежното ѝ женско сърце имаше вековечна потребност да дава ласка, а дълбокият майчин инстинкт се пробуди при вида на малкото момче.

*

Дните започнаха да се нижат спокойно и еднообразно, като мънистата на броеница.
Елея се грижеше за Митьо и шеташе из къщата. Детето я следваше навсякъде и, макар да не говореше, поведението му ясно показваше, че я харесва. Елея го обикна; наранената ѝ душа добре разбираше болката на малкото момче.

Самата тя беше израснала без майка, сред баща пияница и груби братя. Знаеше какво е да нямаш ласка и майчина грижа. Баща ѝ често ѝ посягаше, когато се напиеше.

Така се бе появил и белегът. Пиян, той извади нож и я сряза. А тя просто се беше притекла да разтърве него и големия ѝ брат. Когато се напиеха, те често се биеха жестоко.

*

Един ден Никола тъкмо се бе върнал от града, където ходеше да работи; беше се хванал при един чорбаджия да гради плевник. Елея слагаше софрата. Митьо си играеше до огнището с дървена каруца, която баща му беше направил от издялани дъсчици.

Мъжът седна и повика детето:

– Айде, татковото, ела да хапнеме! Я виж как ни е сготвила Елея!

Малкият Митьо се обърна към баща си, а в очите му светнаха искрици. Радваше се. Затича се към татко си, гушна го и промълви:

– Мама сготви вкусно!

Никола не повярва на ушите си. Детето цяла година и половина не бе изрекло и дума, а сега не само проговори, ами рече “мама” на Елея. Мъжът се просълзи и погали детето си, а с треперещ глас каза:

– Да, сине, мама е сготвила вкусно! Елея ше ти е добра майка, сине, знае що е болка и с тебе ше е добра. Сърце, що е видело мъка и се е съхранило добро, пребъдва, Митьо.

Елея ги гледаше, а от очите ѝ се стичаха сълзи.

– Ше бъда! – рече и свали забрадката си. Тя прегърна Митьо, който обви ръце около шията ѝ, после я погали по дълбокия белег и попита:

– Не боли, нали, мамо?

– Вече нищо не ме боли, сине, нищо… – отвърна и сянка на усмивка се появи на вечно тъжното ѝ лице.

Людмила Данова