ДЪХЪТ НА ПЛАНИНАТА В ДУХА НА ПОЕТЕСАТА – рецензия на Снежана Галчева

Авторката на лирични послания, поетесата Христина Въчева, която в няколко свои книги възпя дивната красота на Родопа планина, ни поднася  най-новия си поетичен сборник „Планина със звезден дъх“. В него тя остава вярна на преклонението си към магията на родното място, но вплита и други теми, които дълбоко вълнуват душата ѝ, и които придават на сборникa ново художествено звучене. Не случайно тя посвещава тази книга на семейството си, което за нея е „корен, въздух и криле“.

За силното художествено въздействие допринася и начинът, по който авторката подрежда творбите си. Те са разпределени в три отделни цикъла и всеки от тях започва с едно дълбоко и красиво поетично послание. Всеки цикъл носи заглавие, което като във фокус събира заглавията  на стихотворенията, поместени в него.

*

Първият от тях авторката е озаглавила „Планина на песни звездни“  и е с емоционалното послание „Целувам те, земя, от Бога сътворена“. Тук тя е включила стихотворения, посветени на народния закрилник хайдут Дельо, на Св. великомъченица Злата Мъгленска, на блаженопочившия патриарх Неофит, както и такива творби, които подчертават силата на човешкия дух и житейската мъдрост. Тя ни връща в онези мрачни векове на робство, за да се преклони пред волята на един човек, който има дързостта да надигне глава срещу робството, но и да бъде закрилник на всички угнетени.

Един човек, който плаща желанието да бъде свободен със предателството на по-слабия. Но той не е забравен, защото „силна кръв в земята ти, Родопа, диша“ и поколенията ще го запомнят като „напет и снажен“ юнак, чедо на Родопа планина („Дельо войвода“).

Авторката по безспорен начин налага и темата за Христовата вяра и начина, по който тя се отстоява с цената на живота. Как една млада девойка не се отрича от вярата си и понася физически страдания, за да се превърне в мъченица. („Поетично сказание за Злата Мъгленска“). Но днес също имаме пример за духовно подражание – живота и смирението на съвременния духовен пастир („В памет на негово светейшество Неофит“).

Христина Въчева е изпълнена с философията на житейския смисъл. Затова тя така възторжено се опиянява от силата на живота, от всеки ден, в който може да поеме красотата на сътворението и емоционално възкликва: „ваеш ме нежно, изграждаш ме тихо, като във храм“ („Мой живот“). Усеща Божествения „полет на плътта“, който отваря нови хоризонти („Светлинна приказка“). И нейното истинско преклонение пред красотата на Божественото творение – Родопа планина – магия и реалност, болка и любов: „Ти живееш в моя стих, свещена планина“. Ритмите на душата ѝ, пречистена и освободена, тичат към нея като „родопско радостно момиче“ („Любов от светлина“).

*

Вторият цикъл в стихосбирката е „Болка“. И за да намали усещането за безнадеждност поетесата дава надежда с посланието към него: „Доброто е в човешката душа“.

Тук тя излива болката си заради войните в света и страданията на невинни хора и деца, които са жертва на шепа безумци. Тя е съпричастна към трагедията от безмислена смърт и разрушени домове, болката на другите е и в нея самата: „Сега съм Алепо, Адана и Хатай – съсед, приятел и враг“. Тя смирено се моли: „Господи, моля те, помогни! Там някъде под руините изтича животът“. Нейният зов е като стон: „…топла кръв попива в суха пръст“ („Болка“).

Поетесата ясно вижда причината за всичко това и не се страхува да го изрече в стиховете си. Тя знае, че това са „политиците – предатели тъмни“, без значение на пол и националност. Заради тях Родината-Майка боледува и сърцето я боли: „като рана превързана тихо кърви и душата ти – криле пречупени, стене и плаче светлината с твоите очи“ („И плаче светлината“).

*

Наистина доброто е в човешката душа – как иначе да приемем великия подвиг на една аристократична дама, загърбила дворцовия етикет и салонния разкош, за да избере „участта на милосърдна сестра“ в България – баронеса Юлия Вревская. Тя продава наследствените си имоти и „спретва отряд от ангели във бяло“, които да дойдат в родината ни. Самата тя – „прекрасна роза от Русия“ – остава завинаги в България, погребана край град Бяла, но жива в сърцата на обикновените хора („Ангел милосърден“).

Друга голяма болка на поетесата е чудовищно безотговорното отношение на властимащите към природата. Тя усеща болката на морето, което „желаеше да бъде само живо“ и да мечтае с шепота на лятно слънце и „простора, спрял на петолиние“, но загива от напора на бетон, желязо и стени и „посивява от човешкото безумие“ („Бетонираното море“). Защото светът, в който живеем, позволи на злото да завладее душите и да угасне пламъка на любовта, светлината и доброто. С много болка Христина изповядва, че този свят е „пронизан с бездушие, и „под камък плаче надежда, че „злото с крадливи пръсти прегръща деня и се сипе студ във душите“ („Този свят“).

*

Третият цикъл стихотворения носи заглавието „Красота“ с послание, което звучи като благословение – „Да бъде тази благодат“. Тези творби са изпълнени със светлина, надежда и красота. Някои от стиховете са посветени на децата – най-скъпите същества за всеки родител – нейната дъщеря и внучка. Малкото създание носи толкова много радост и изпълва живота ѝ със смисъл. Поетесата намира най-красивите думи, за да изрази любовта си – „изумрудена капчица роса“, „най-хубавото цвете“ и „бълбукащо изворче“, на което се радват полските цветя и чучулигите пеят специално за нея („Усмихнато небе“, „Най-хубавото цвете“).

Но авторката на тези красиви стихове намира красотата и в друго – в магията на цветовете и изяществото на българската шевица. От векове насам женските ръце са създавали цветни шедьоври от фигури, цветове и символи. Върху везаните ризи от тънко платно са втъкавани сакралните знаци, кодирани в душевността на българския народ. Затова са толкова скъпо пазени до днес, предавани от баба на внучка, за да възродят дух, история и традиция. ( „Българската шевица“).

*

Новията поетичен сборник на Христина Въчева „Планина със звезден дъх“ е едно художествено послание към всички почитатели на красивото, на светлината и доброто. Всичко в него е любов и болка, но пречупени през дълбокото естетическо и философско прозрение на авторката за света и вечната повторяемост на битието, за да се издигаме нагоре по спиралата на мъдростта.

Снежана Галчева