ОТКРОВЕНИЯ – лирика на Стоян Михайлов
СПОМЕНИ ЗА МАМА
На мама помня сръчните ръце –
във шепи тя света че беше сбрала …
Гальовно милваше ме по лице –
сънувах тиха радост заиграла!
На мама слушах песенния глас,
като че бистри капки от небето…
Бе истинска симфония в захлас –
попиваха ми звуците в сърцето!
В къдриците на мама аз се крих –
те бяха ми прищявката любима…
Дори и с най-възторженият стих,
такава прелест би неоценима!
С какви очи ме мама озари –
то бяха ярки бисери-мъниста…
Що топлина и обич с тях дари,
запаметих в осанката и чиста!
Духът на мама днес е само тук –
угасна и сърцето милостиво…
Кръжи над мен, на ориста напук –
във спомените и весден се сливам!
ОТКРОВЕНИЯ
Колко утринна нега
аз на теб посветих,
колко мъка по тебе
изплаках …
И след сянката тичах,
зад дървета се крих,
но заветния пристан
дочаках !
Що потоци пенливи
прегазих безумно
и над пропасти дивни
надничах…
Чиста обич запазих
в сърцето разумно,
без и миг да пропусна –
обичах!
В нестинарска жарава
крака потопих
и с ламята триглава
се борих…
Аз жива вода
в дън канарите открих –
с росно биле сърце си
разтворих!
В писана стомна
ти медовина налях –
щур към теб се понесъл
я нося…
Кога те зърнах –
душа ми ода запя,
че търчеше към мене
ти боса!
НОЩНА ТРЪПКА
Очите ни говорят топло –
в душите славей е запял…
А тъй Светът е засиял-
таи в сърцата скрити вопли !
Нощта рисува сенки бавни,
за обич пее и мечти…
Спря времето и приюти
в едно копнежи стародавни.
Окъпан звездно, небосводът
като олтар далеч гори!
А птиците, в гнезда дори,
целуват нощната природа!
Отдавна полунощ угасна,
а някъде запя кавал…
Сърдечният звънлив вокал.
една любов разля прекрасна!
Свидетел стар луната ниска
изви лицето си конфузно –
пак утрото посрещна гузна,
щом слънцето и се изкиска !
ТОЗИ МИГ
Аз искам да целуна този миг,
когато ти потъна ми в очите!
Засмян съм като първи ученик
че с дар щастлив ме чакали мечтите…
Аз искам да прегърна оня ден,
когато със целувка надари ме!
Като Пегас политнах окрилен,
а ти за мен – животът бе във рими…
Аз искам да запомня този сън
мечта, когато врекохме се двама!
И птиците ни срещаха навън,
с напеви за любов – любов голяма…
Аз искам да възпея щедростта,
дарена във интимните ни нощи!
Венец, от двама вплели младостта
със красота, със доброта, със още…
Да съхраня духа си искам аз,
когато ти със синове дари ме!
И днес заспивам с гукащия глас,
а утрин будя с родовото име…
Аз искам одата ми от мечти,
сватосана със виното пенливо –
в Божествен благослов да полети
по-истинска, по-българска, по-жива!
Не знам, дали зове се туй любов –
пък и защо е нужно да се питам ?
По-важно, че и сънен съм готов,
из дебри преподобни да се скитам!
ПОЗДРАВ ОТ ПРОКСИМА
Днес Слънцето нарича се жена –
изящни балерини му лъчите…
И Сириус в море от светлина,
към Празника е вперила очите!
Цветята, жест са мил на стихове –
поднесени без думи разговарят..
За страст любовна розата зове –
сърцата пък лалетата разтварят!
Целувки звучни празникът дари,
за миг и вятърът прикрит почива…
Ти, Осми март царуваш от зори
и смуглата Луна те все приспива.
Чудат поклон, всевластен по света
към майка, родственица и любима…
Празнува, тържествува любовта,
и поздрав среща от сама Проксима!
Стоян Михайлов
