ПАЛТОТО – разказ на Рени Васева
Къщата се криеше зад избуялото зелено на дивата лоза и бръшляна. Вартоломей нямаше да я види, ако не го беше изненадала светлината в единия от прозорците.
– Брей! – таласъмът се спря насред улицата. – Не може да бъде, кой ли се е намъкнал в Ристьовата съборетина…
Бавно се плъзна покрай оградата и влезе в дворчето. Тревите го посрещнаха на нож, готови да избодат очите му, но Вартоломей не им се даде, добра се до прозореца, готов да опре рошавото си лице в него.
– Виждаш ме, че пазя – измънка прозорецът, – ама е трудно с тия изпотрошени стъкла. Внимавай да не се порежеш.
– Пазиш зер, не виждам аз, че някой се е настанил вече.
– Гостенин ми е дошъл, гостенин – заповтаря прозорецът, целият светнал от умиление.
Таласъмът се отдръпна предпазливо и се скри в сенките. Помисли, пък се престраши:
– Я да го видя аз тоя гостенин.
Когато влезе, голата крушка, увиснала на раздърпан шнур, се залюля от течението. Погледът на таласъма падна най-напред върху палтото. Беше черно градско палто и като да се чувстваше не на място в изоставената къща на Ристьови. Личеше, че се гнуси от прашния стол, върху който го бяха захвърлили. Зад гърба на Вартоломей някой се прокашля и каза :
– Държи се къщата, чака… Ето, дочака ме!
Таласъмът беше сигурен, че старият Ристьо умря миналата зима, която дойде без сняг, само дъжд, ама дъжд ти казвам, безкраен саван от кална вода. Тогава човекът отишъл у Беко Циглата, да му наточи косата. А там го заварила оная, и тя с коса на рамото. Отпосле Беко разправяше, че човекът умрял с усмивка на устата.
– Ти да не си на бай Ристьо синето, че той все за тебе приказваше…
Човекът кимна. Кимна студено, високомерно. Таласъма го доядя на тоя никаквец, точно така го нарече в ума си. Доядя го и му се прииска да го уплаши. Ама като го гледаше такъв оперен, куражлия щеше да излезе проклетникът. И с това палто…
Вторачи се в стола с открита враждебност. Стори му се, че дрехата леко помръдна с ръкави, сигурно беше от течението.
– Да седнем!
Мъжът посочи масата, после се настани на стола с палтото, само леко го поотмести. Вартоломей ясно чу как палтото въздъхна. Мъжът говореше за данъците по къщата и нивите, как не помнел майка си, умряла млада, как го отгледала градската му леля… Спомена човекът и някаква гора, за която трябвало да извади документи. Ама пътищата! Пътища вече нямало като хората…
Вартоломей слушаше с едно ухо, защото наблюдаваше палтото. Беше сигурен, че с него се случва нещо…
*
Гласът на Ристовия син вече се чуваше от дъното на къщата. Човекът беше станал , без таласъмът да забележи. Този факт го обезпокои, защото не беше моментът да се разсейва. Последва човека, който тършуваше из другите стаи. Ама колко пък стаи да имаше Ристьовата къща? Гласът на мъжа ту глъхнеше, ту се чуваше от ясно по-ясно, та таласъмът чак се сепваше от близостта му. А после се изгуби съвсем.
Течението донесе дъх на мокра шума, на червеи и на още нещо – неуловимо, но като да беше изпълнено с тревога. Вартоломей надникна през отворената врата и видя как палтото се отдалечава.
– Демон да ме убие! – изпъшка таласъмът, застанал на прага.
Краката му стояха като заковани и ни напред тръгваха, ни назад обръщаха. Палтото се стопи в чернилото на нощта.
Когато страхът отпусна хватката си, таласъмът пристъпи напред, а тъмнината се зарадва и прати няколко милостиви светулки да му показват пътя. И ето, Вартоломей видя палтото – стоеше на пътя и го чакаше.
*
– Щом си тръгнал по мене, значи знаеш какво искаш…
– Знам ли, не знам ли… Демонска слава да помага, ама друг път не съм виждал такива като тебе. Та затова…
Палтото някак скромно скръсти ръкави, залюля поли, после каза:
– Да вървим! Остави го синчето на Ристьо да се порадва на къщата. Дочака го тя и няма да го пусне вече.
Изведнъж на таласъма му стана студено. Стори му се, че улиците отесняха, че ставаха все по-тъмни и по-криви. В дъното на последната се мярна изоставената хлебопекарна, където печеше хляб призракът на Кольо Фурнаджията. А зад пекарната, през две-три преки, спеше гробището, събрало в шепа десетки парясани кръстове и плочи.
– Гледай за гроба на бай Ристьо. И да ти кажа отсега, да не вземеш да се уплашиш. Там ще дочакаме потайната доба.
– После какво?
Вартоломей стоеше изтръпнал. И сам не знаеше от какво точно – смесица от страх, любопитство, суеверни помисли, чувство за отговорност пред малкото останали старци в селото… От това, последното, го беше срам, но нямаше как да го скрие от погледа на Демона си и разбира се, от очите на безсмъртната си баба.
– После ти ще изтеглиш конци от ръкавите ми, ама ще гледаш да са по-дълги, за да ги увиеш на кълбо около стиска гробно биле, и ще заровиш кълбото в пръстта, близо до кръста. Там е главата на бай Ристьо. То, гледай каква е трева, ама ти ще се справиш.
– А после? – таласъмът вече трепереше от вълнение.
– После ще чакаме… Но трябва да знаеш, че из ония дни бай Ристьо се яви и рече, че душата му се лута, стои насред двора на къщата, сина си вика, прошка да си дадат. Ей тъй рече, а на мене сърцето ми се обърна с хастара нагоре. А сега е намислил, плътеникът му с плътеник, с моя конец сина си да привърже, към къщата да го привърже.
Вартоломей нещо недоразбра. Това градско черно палто шегуваше ли се?
– Чакай, чакай да се разберем. Понеже Ристьовия вагабонтин не ще да види баща си и в смъртта, ти, демек палтото на Ристьовия син, го представляваш един вид. С твоя помощ нехранимайкото в къщата ще остане, с баща си ще се помири, всичко ще потече по мед и масло…
– Такъв е планът. Само Ристьо конеца да развие с гробното биле.
Таласъмът се вгледа в палтото.
– И защо му помагаш ти на бай Ристьо, нека сам се оправя…
– Щото ме е страх да не ме завлече тоя вампир под земята. Така ще си изгния, свят невидяло…
Вартоломей не можа да се въздържи и въпреки страхопочитанието си към селското гробище, гръмко се разсмя.
– Ами, хайде да почваме тогава…
*
Таласъмът подхвана една плътна черна нишка, задърпа я, като й говореше нещо, което само мъртвите разбираха. Беше въодушевен, защото настъпваше полунощният час.
–
Ама гледай да не ме разнищиш цялото – в гласа на палтото една струнка изплака…
Таласъмът коварно си замълча.
Рени Васева
