ПОСЛАНИЕТО – поезия на Иван Бързаков

ПОСЛАНИЕТО

На Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо
Славейков, Димчо Дебелянов, Димитър
Бояджиев… и на всички други поети след тях –
на пожертваните!!!

Поетът ни дарява с музика и чудни цветове.
Той няма нищо, дава всичко.
Син на времето си,
ражда сам живот.
За всички времена.
И ако болката за твоята земя
и за измъчения ти народ
е болка за света –
тя ще искри
на стиховете в красотата.
А във душата
ще струи
завинаги тогава
светлината
на твоето невидимо разпятие.
Поетът, истинският, избор няма!
Далеч от всякаква привидност и измама,
той е дарен с проклятие.
И носи неизменно своето послание…
Поетът е страдание.

Из “Лумнали огньове”, Иван Бързаков, 2013 и 2021

ЗА ПОДЛОСТТА – ДЕЦА НА УЖАСА

(Моята молитва)

… Аз много души
прозрях и разбрах –
и днес ме души
не мъдрост, а страх…
Димитър Бояджиев
Те изникват отвсякъде –
гладни и зли –
и неканени гостени!
Лакомо ръфат,
разкъсват
на хиляди късове…
През деня те предават.
Стократно
разпъват.
През нощта –
от утеха и отдих лишават.
Душата ядат.
И за „утре“ си още оставят!
Пак се връщат обратно –
неуморно гризат…
Боже, светъл, любими,
Ти – над мен и дълбоко във мен,
само Ти в тъмнината безмълвна ни виждаш!
Животът е тук един слон разярен!
Той ни мачка, жестоко притиска,
души…
Радостта ни до капчица сетна изтисква.
… всички бягат – доколкото могат.
Ти поне, Ти единствен над нас се смили!
Сложи край
на коварствата!
Прекрати
тези бликащи, вечни лъжи!
Те неспирно в нас ужаса раждат.
Нищо друго не искам –
това дай!
Боже мили, пресветли,
ние сме децата ти прокълнати,
които се самоизяждат…
Ела на помощ, Господи!
Света стресни
и нас
от нас спаси!
В тишината
на мрачното, тягостно утро –
на ръба
на нощта,
там, където осъдените
се прощават с живота,
защото ги водят в смъртта,
ние вдигаме с трепет
нагоре
очи…
Той мълчи.
Той безкрайно мълчи…

Из “В съня над пропастта”, Иван Бързаков, 2011 и 2015

ЧАСТИЦА ОТ БЕЗКРАЯ

“Поезията – това не са стиховете.
Поезията е тайнството отвъд стиховете.”
(из “В съня над пропастта”, 2011 и 2015)

Аз съм вятърът,
който удря клоните безмилостно.
Аз съм в дъха –
затаения дъх на мечтателя.
На поетите мъртви
в гласа!
На пожертваните.
Аз съм кръвта,
която
напоява земята.
Опложда скръбта.
Ала аз съм и розата.
Разцъфтялата роза.
Радостта
и надеждата,
която
утрото шепти…
Защото всичко в мен –
и болката, копнежа за разплата –
прошката, която времето отмерва,
зная,
и милостта –
завинаги си ти!
Във всичко и във всекиго
си ти…
Частица непомерна
от безкрая.

Иван Бързаков