БЕЗ ДАВНОСТ

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

1850 – 02.09.1889

ИЗ „ПРЕВРАТЪТ“ – записки на Захарий Стоянов

Две думи предисловие или встъпление – както щете го наречете. Превратът в Княжеството през 1881 г. е ничтожно събитие, запечатано с позор, с подлост и продажност, върху които печати блещи 27 април и 1 юли.

Да, тая страница от новия български самостоятелен живот е едно пятно. В тоя преврат няма херои, там няма нищо славно, та затова и историята на тоя преврат не била интересна, не трябвало да й се дава гласност, говорят и разсъждават някои от нашите симпатични и нови деятели. Съгласни. Съгласни сме с тие заключения, но само поначало; а всъщност, т.е. като какъв урок би се дал на младото и бъдещо поколение от историята на тоя преврат, това е съвършено друг въпрос.

*

Ние поддържаме това мнение и начало в съдбините на народите, че стотина пъти повече тряба да бъдат разширени и разгласени ония дела, които са запечатани с позор. Ние казваме, т.е. нашето мнение е, че на пазара пред хората тряба да изнасяме не само добрите личности, министри, директори, обществени деятели, вестникари, депутати и пр., но и техните тъмни действия е нужно да не криеме, и лошите им действия трябва да критикуваме.

Само в подобен случай има успех, само по тоя начин ще се достигнат един ден да бъдат отделени триците от брашното; само с това божествено оръжие — публичното неподкупено слово, най-святото и силно оръжие на народите — ще настане оня блажен ден, когато ще бъдат свикани слабите и угнетените да завземат своето първобитно положение, определено от самата природа, да възтържествуват над своите тирани, да смъкнат тяхната лъжлива маска, която била уж божествена, да бъдат господари сами на себе си.

***

А ако тие мерки са биле необходими помежду другите народи, които се считат ръководители на деветнадесетия век, които се гордеят, че са притисвали по няколко пъти вратовете на своите богоизбрани тирани, които са лели кръв не за кръст и вяра, не за папски чехъл, не за черните очи на тая или оная герцогиня, но за своята свобода и човешко право; ако това оръжие е успяло да състави обществено мнение, което удря дамга всекиму според неговите дела, то ние имаме най-голяма нужда от ослепителните лучи на гласността, у нас особено тряба да бъде отбележено с ясни и определителни думи качествата и стремленията на секи виден член на обществото, който се бърка в народообществените работи.

А защо това изключение за нас, мисля, че не е нужно да разправям надълго и широко, защото секи, мозъкът на който не е бил посещаван от кукувици, от калугерско благоразумие и византийско лицемерие, ще да се усети. Достатъчно е да ви обадя, че ние сме още деца пеленачета. Ние мислиме и разсъждаваме, ние сме с понятията и идеите, които са вълнували и занимавали народите по други земи преди много стотини години.

***

Най-напред у нас няма общо публично мнение, не може да се направи разлика между честността и подлостта, между искреността и мезехорника, между крадеца на народната пара и истинския патриот.

***

Сичко това добро, ясно и понятно, но що говори тълпата при сичките крясъци на вестниците? Заплю ли тя в лицето новите тирани, след като излязоха вече на бял свят делата им? Нападна ли разкошните палати на тие тирани, палати, съградени от пота на тая тълпа? Поиска ли тя отчет за „Историческата задача“? Не, и хиляди пъти не.

***

Ужасно! Пази боже от робска тълпа, тежко и горко на такъв народ, който биде като стадо, който има търпение повече от волското.

***

У нас не са дипломати само министрите и други род държавници. У нас секи разбира от висшата политика.

За човеческо достойнство, за народна гордост, за собствено самосъхранение не питайте; тях ги няма помежду ни. Но за политика, хем от висшата – синца знаеме и разбираме.

***

Не дай боже пък тяхна милост да се повикат от руския консул, който да ги почерпи по един московски чай! Тя е вече свършена. Аз не зная защо независимите уж две български страни се наричат «Княжество България» и «Южна България» (И. Румелия)? Това не е право. Тие честити страни трябва да се нарекат «Консулски държави» или пък, за да бъде по-определено, така: Княжество България да се промени на «Княжество Хитрово», а Източна Румелия – Област Сорокин“. От сичките други консули (руски) поменатите двама кючук дипломати са решавали съдбата на България най-нахално.

Тие не я управляваха само политически, тие ръководеха: литература, журналистика, обществено мнение, черковните работи, чувствата на населението, учебното дело, полицейската наблюдателност и пр.

***

Конституция, свобода на печата, свобода на събранията се разбират само от няколко единици, а за останалите, т.е. за народа, тия са Централна Африка още. Те ще бъдат разбрани само тогава, когато българи пак българи захванат да бесят, когато държавната глава, който е станал причина да се спре конституцията и да се обесят няколко души, изскочи от палатите си по бели гащи и по геджелик.

*

Изборите за Великото свищовско събрание бяха назначени за 14 юни. Нямаше никакво съмнение, че тие бяха осигурени вече, хората ги чакаха на пръсти. Тие щяха да бъдат ония, които е посочил княжеският комисар, които бяха изпитани и калени вече за сподвижници в бъдещото престъпление в Свищов. В секи случай, но избори трябаше да станат, нужно бе да се събере тълпата само за очи, само да извика по един път ура, па да си отиде спокойна, да си мисли, че е изпълнила своя граждански дълг.

Престъпниците, макар и да бяха силни, макар че сичко да им беше в ръката, но сé трябаше да умият своето пятно чрез едно пиянско поне ура, което тие щяха да нарекат „народна воля“.

И така, изборите щяха да станат на 14 и 21 юни. Каква агитация и борба е имало от страна на либералите, то секи е в състояние да си въобрази от казаното дотука в тая ми книга. Либерал по онова време значеше нещо много престъпно; то беше равносилно с какво да кажа? С думата комита в турско време.

Оня, който знаеше, че е познат за либерал, едва ли беше спокоен, когато минуваше през многолюдните улици. Той се озърташе на четири страни, да не го напсува някоя шпионствующа пияница, да не би да извика някой култуклия жандарин: „Той агитира!“

Престъпниците от 1 юли така бяха уверили невежествената тълпа, щото тя се чудеше и маеше глупаво, „Как са се търпели досега тие опасни хора либерали?“ Единствената сериозна агитация беше възванието на водителите от либералната партия: Славейков, Цанков, Каравелов и Сукнаровi, което тие издадоха към българските избиратели.

„Превратът“, Захарий Стоянов, 1886 г.

Първата публикация на текста е от 1994 г. по ръкопис, съхраняван в НБ „Св. св. Кирил и Методий“

Захарий Стоянов