ПРОЛЕТЕН ЗОВ – поезия на Стоян Михайлов
ДОБРО И ЗЛО
/ сонет /
Животът е пътека непостлана,
осеяна в несрети и победи…
В зората някой радост вижда сбрана –
на тъмно други към успеха гледа.
В дърво цъфтящо там очи копнеят –
ненужна сянка го тълкуват други…
С приятелите щастието грее –
усамотен в парите сноб се губи.
Добро и зло, са братец и сестрица,
между земята и небе попътно
„с вода и огън“ карат воденица…
На дните сивотата ни отвеждат,
сърцата ни изпълват във надежда –
житейска, черно-бяла броеница.
ВЯТЪРЪТ МЕ ПИТА…
Почивах си на път самотен аз,
та правих си житейска равносметка…
Отнякъде дочух сподавен глас,
като страдалец в стоманена клетка.
В мига чудат полъхна ме ветрец,
без чакане с въпроси ме залея:
пренасям ли семейния венец,
за бащин дом дали богоговея?
Пил ли съм от извори водица,
на балкани чул ли съм заръката?
На детенца палави сълзици
скрих ли, да забравят бързо мъката?
Води ли ме утром глас камбанен,
пътят извървян трънлив ли бе дотук?
Гост ли бях на остров тъй уханен,
или страдах между наковалня с чук?
Седнах да почина, а в замяна,
с крутите въпроси явно натежах…
Вятърът за отговор остана –
мигом да го сторя, явно не можах!
ПРОЛЕТЕН ЗОВ
Пеят вън събудени капчуци,
зимата изпращат надалеч…
Птици пък със чудните си звуци
ни припомнят: пролет тук е веч!
Вгледай там, как цъфна вече дряна –
бялото кокиче как шепти…
Чуй и как игликата засмяна
те подканя – усмихни се ти!
Спри, зарей си погледа далечно
в гордите планински висини…
Сбират се потоци скоротечно,
да окъпят плодни равнини.
В цвят да блеснат скоро дървесата,
та пчели да сбират чист нектар…
Пролетта с Божествена позлата
вред да стане щедър господар!
Ти срещни я приласкан човече,
лей със нея радостната вест!
И за труд ръкави спретнал вече,
сред природата твори от днес!
24.02.2025
Стоян Михайлов
