ПРОШКА – разказ на Маруся Николова
Започнах да съжалявам, че приех поканата за това гостуване.
Трябваше да стана рано, а си лягах късно. Да пътувам с автобус до гарата и оттам да се кача на влак. След това отново с автобус до къщата на онази леля, с която никога не съм била особено близка.
Тя беше сестра на майка ми, останала неомъжена, по незнайни причини.
Все мърмореше и тръшкаше врати, когато се отбивахме при нея на път за морето. Беше само на десетина километра от него, но отказваше да ме приеме през ваканциите.
Така и не се изясни причината. Вероятно синдрома – стара мома, която няма свои деца и не понася чужди!
Баща ми, като разбра, че отивам при нея, изрази становище, че ако я „ухажвам“, съществува вероятност тя да ми завещае масивната къща, която сама бе проектирала. Но допълни, че едва ли е със здрав разум на нейните седемдесет и осем и че несъмнено е обект на атаки от страна на братовчедите. Те открай време се възползваха от нея със заеми, които не връщаха. А сега, след като бе грохнала, се спотайваха и изчакваха камбанния звън, за да се втурнат и разграбят всичко.
*
Някога стройна и привлекателна, леля застана пред мен прегърбена и болезнено слаба, наметната с жилетка, въпреки юлските горещини. Въздухът бе натежал от прах, раздвижен от вечерния вятър. Тя се закашля и едва успя да изрече:
– Добре дошла! – но не ми протегна ръка, а само махна неопределено и заситни към кухнята, където бе приготвила вечеря.
С престоя по чакалните, от нямане какво да правя, бях опитала почти от всичко, което се предлагаше по павилионите и отказах.
Тя не се засегна и мина направо към въпроса:
*
– Завърших техникум по строителство и архитектура в далечен град. През последните месеци от обучението си започнах връзка с един от преподавателите. Обеща да се разведе и да се омъжи за мен, но не го направи. Когато разбра, че очаквам дете изчезна, сякаш не бе съществувал. Но детето се роди. Не бих и помислила да го премахна, нито да го занеса вкъщи, от страх пред строгостта на баща ми. Майка ти беше малка, на девет години. Чувствах се объркана и безсилна. Дочух разговор между акушерките, че детето идва с късмета си. Щял да го вземе голям човек, който ще подсигури бъдещето му. Усещах, че е така, защото когато идваше, те се снишаваха и разтичваха по коридорите, а санитарката въртеше парцала и лъскаше до блясък.
Осиновителят идваше често и оставяше плодове за мен. Веднъж дори книга и списания. Жена му също идваше, но по-рядко. Тя не носеше нищо. Нея успях да зърна в гръб. Висока, едра, с отривиста походка, вероятно строга…
Ти трябва да откриеш сина ми, нали работиш в полицията. Едва ли ще те затрудни. Можеш да си избереш всичко от къщата, но тя ще остане за него, за детето ми.
*
Изгледах я стъписана. Дори неволно улових десницата й в съпричастност.
– Не си ли правила опит да го намериш, лельо? – попитах. – Не живеем в голяма държава, тук никой не се губи безследно.
– О, ходих и се молих, още на следващата година – сви болезнено лице тя и спомена бивш окръжен град, и специализирания дом в него. – Вече бях строителен техник, с добра заплата и квартира, и можех да се грижа за момчето си, но отказаха да ми дадат каквито и да било сведения. Затвориха вратата с думите: „Вече не е твое дете, ти подписа декларация!” Но аз бях, аз се чувствах майка. Не ми беше безразлично какво се случва с него, живо ли е, здраво ли е?!
Молех се да ми кажат поне това, но не само, че не срещнах разбиране, а усетих смут и напрежение. Искаха да се отърват от мен, колкото се може по-бързо. Проучих къде живее най-възрастната акушерка, която ми симпатизираше докато бях в дома, но и тя завъртя безучастно глава. Въобразявах си, че ми е съдействала да остана по-дълго време до детето, за да укрепне с майчиното мляко. Но тя отрече да има принос.
Тежка е раздялата между дете и майка. Нахраних го за последен път, приспах го, целунах милото лице, мъхчето по главата, малките пръстчета…
И изхлипах. Оставях го толкова малко и беззащитно. Клетото ми пиленце, кой ще го научи да лети? Ще го хранят ли добре? Ще го успокоят ли, когато потърси близостта ми и заплаче? А и онази строга жена, щеше ли да го обича колкото мен? То трепна, събуди се и зарева. С мъка отлепиха пръстите ми от бравата и ме избутаха навън, за да поема пътя към ада.
От този миг нататък където и да идех от където и да минех, все надничах в бебешките колички и го търсех сред тълпата. Струваше ми се, че ще го позная, чрез зова на кръвта. Не е минал и ден да не мисля за него, и нощ да не го сънувам как плаче и протяга ръце.
Но влакът го отнася и ме изблъскват враждебно настроени хора.
Вкопчвам пръсти в стъпалото, но те газят върху тях. Разкъсват плътта ми и съм принудена да се пусна, молейки за благосклонност съдбата. Цял живот пазех тайната си и сега, когато животът се изнизва, я споделям с теб. Няма да затворя спокойно очи, докато не го видя. Нищо друго не искам. Без значение е как ще се държи с мен. Дали ще ме презре и отхвърли или ще ми даде прошка…
Не можех да мигна от вълнение. До късно разговаряхме с леля и тя ми изясни причината да не се омъжва и да не роди дете. Сама си бе произнесла тежка присъда: Без право е за това! За нея няма оправдание, няма и милост. Тази била причината да ми откаже гостоприемство.
Не трябвало да гали дете, защото не заслужавала то да се привърже към нея.
*
Знаех, че Семейният кодекс е под обществено обсъждане в днешни дни, че са нанесени промени и има нови процедури по осиновяване, но как можех да знам какви са били разпоредбите преди шест десетилетия?!
Единственото, което не будеше съмнение бе, че детето е вписано в регистрите. Заподозрях, че „големият човек”, осиновител на детето, е познат на акушерките и има власт над тях. Иначе как да си обясня суматохата. Съпругата му също идвала да го вижда. Това са привилегии на вътрешен човек, който е в състояние да се разпорежда, и се оказах права. Ще спестя детайлите и ще изтъкна основното – открих сина на леля!
Той бил осиновен от главния лекар на болницата. Позволили са на майката да го кърми достатъчно дълго, за да укрепне и подсили имунната си система. Пожелали са здраво дете. По-малко притеснения и рискове в началото на крехкия му живот.
Ала не можели или не искали да знаят, че така раздялата й с него ще е далеч по-мъчителна…
*
Различих чертите на леля мигновено.
Черни очи, чупнати в средата вежди, леко гърбав нос.
Беше хирург, в същата болница. Току-що бе излязъл от операционната зала, след последната за деня операция. Изчаках търпеливо в коридора и скочих от пейката.
– Мен ли търсите? – ме попита и приглади побеляващите си коси, които предпазната маска бе объркала. – Кажете!
– Идвам по молба на леля ми – казах не това, което бях замислила. – Тя иска да се срещне с Вас и да ви поиска прошка!
*
Беше ненадейно и несъмнено шокиращо за него, но макар и изумен, той успя да се овладее. Не трепна. Веднага разбрах, че се досети за какво става дума – знаеше, че е осиновен…
Половин час по-късно бях в колата му, на път за дома на леля. Вече я бях предупредила, че пристигаме.
– Какво е състоянието й? – попита.
Това беше чисто професионален въпрос. Не се чувстваше син и бе напълно разбираемо. Искаше да е сигурен, че тя ще понесе вълнението.
Опитах се да му спомена за терзанията й, да загатна за обстоятелствата, които са я принудили да вземе това съдбоносно решение – да го хвърли в неизвестността. Но той махна с ръка и спомена, че негов братовчед е държал да го информира, че е осиновен, когато е бил на 12 години.
– Растях с чувството на човек без нужната стойност. Взирах се в себе си и търсех дефицити. Все ми се струваше, че съм зад връстниците – подзе той, когато колата навлезе в града, през който беше минавал не веднъж, без да знае, че е на крачка от дома на тази, която издирва безуспешно. – Винаги съм искал да знам коя е тя и защо ме е изоставила. Човек има право да знае какъв е произходът му и каква е генетичната му обремененост.
Не я презираше, не я наричаше безчувствена, защото в лекарската си практика бе имал възможност да се среща с много хора и всеки от тях имаше своята драма, и причини довели до нея…
*
Леля изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.
Улових я под ръка и приседнахме в хола. Синът й се настани върху дивана и нямаше вид на човек, който има въпроси за изясняване или е готов да слуша извинения.
С някакво безразличие обхвана обстановката с поглед и отклони поканата за кафе. Леля се размърда неспокойно:
– А може би си гладен?
Очите й се взираха в него през очилата. Жадно ловяха израза и чертите на лицето му.
– Не, благодаря, с братовчедката хапнахме по пътя.
– Много хубаво сте направили! – засия леля щастлива, че той ни признава за близки.
Разбрах, че ще заплаче, защото беше прехапала устни, а брадичката й трепереше. И тя заплака. Горчиво и жално, с хлипане и насечено дишане.
– Съжалявам! – успя да каже. – Прости ми, сине! – тя направи опит да се свлече на колене пред него, но той не й позволи.
Улови я под мишници и я изправи.
Реших, че трябва да изляза. Майка и син да останат сами и да си кажат каквото им тежи.
Маруся Николова
