ПЪРВА СТЪПКА – поезия на Николай Николов

ПРЕД ПЛАНИНАТА СТРАХ

Пред планината Страх стоя.
Изправен пред поредния провал.
Дълбоко дишам.
Рационални в ежедневна сивота
рояк от бързи, мрачни мисли ме оплита.
Дълбоки – като марианска падина.
Депресия, аритмия, агония.
Замръзнала, скована от страха
душата ми се свива на настръхнало кълбо.
Бодли – защитни и отровни думи.
Ненужни, непонятни, непоискани
се блъскат в планината и отскачат.
Завръщат се – груби, непречистени.
Множат по много драмите измислени,
грамадата надвиснала да покоря не мога.
Първа крачка – със залепени ходила
все още непроходило дете съм.
Планината си стои –
невидима за другите,
дълбоко в мен.

ТЯ

Тя,
идва тихо – сълза.
Тя,
покълва и расте – усмивка.
Тя,
смазва всички условности – лавина.
Тя,
пренарежда звездите – ураган.
Тя
дава всичко – море.
Тя
взима всичко – цунами.
Тя
не обещава нищо – полъх.
Тя,
извечно присъствие – планина.
Тя,
непобедима пречка – Бог.
Тя
си отива неусетно – есен.
Тя,
още Недокосната – любов.

НАДЕЖДА?

(без надежда)

Как е възможно – така да ми липсваш?
Сърцето така да боли.
Как дъхът ми замира…
Не мога да спя
Мисълта да преборя не мога.
Как живея без теб, до кога?

Не си икона, но на колене ти се моля…
Направи ми сърце от скала.
Цял живот тебе чакам,
побелях да стоя взрян, на брега…
Две сълзи за прощаване давам –
невидими в дъжда.

ДЪРВО

Първата капка удари асфалта със гръм-
Още една я последва и ето –
изля се порой от небето.
Кални потоци растат и се сливат –
вече са цяла река.
Пориви силни дървета извиват,
бели змии сред небето се хапят,
съскат и залп след залп оръдеен
раздира тази черна стена.

Аз стоя сред реката,
треперя от студ и от страх,
нямам сили подслон да намеря,
нямам къде да се свра…
Нямам нищо, но ще чакам – дъга.

СЕКС

(онова, за което всички мечтаят)

На думите им липсва смисъл –
мълчим.
Не смеем даже с пръст да мръднем –
мига ще разрушим.
Дълбоко вдъхваме на другия света.
Хармония за миг един.
Сърцата ни в едно се сливат за секунда.
Защо си толкова неповторим?
Ръцете, вкопчени отчаяно в ръцете ти.
Отлитащ спомен.
Сън, изгубил всякакви задръжки…
Сълза от щастие…
Отново се учим да дишаме.

ДОБРО УТРО

Добро утро!
Все още си живеем с някакви илюзии.
Трохи от пиршества предишни
намираме под масата загубени.
Все още някак се търпим,
изчакваме се, но ще променим
навярно Утре; Днес е синоним
на всички дни погубени –
в недомлъвки, куртоазия, интриги…
Две нощни лампи, светещи
затрупани от още книги.
Избягали в безкрайната си самота,
живеещи незнайно за какво…
Кафез луксозен с волни птички;
безмислен, в самото съществуване
капан за време и едно напиращо сбогуване…

Николай Николов