РАЙНА – разказ на Валентина Григорова
В малките часове на някой април, преди много години. Вися в един бар и изпивам водката на света. Не ми се прибира в студената къща, където имам само да спя и да повръщам. И да пиша разни отчаяни мракобесия. Моя градски транспорт е едно чудесно балканче, с което меря улуците и пространствата, а на багажника мога да возя някоя приятелка, изправена, придържаща се за раменете ми, също мога да возя и всякакви неща, които не са по-тежки от мене, защото да не се обърнем. Изпивам времето, и единствено колелото ме чака да си тръгнем. Моето малко балканче, и мой верен кон!
Заради същия този кон, шофьорите много ме мразеха и ми бибиткаха грозно в ушите – “разкарай се с тази бракма!”, ама на мен не ми пука, и най-нагло си бръмча между колите, и още повече надувам „Кинo” в слушалките. По това време любовта на живота ми се занимаваше с една руса чума, заради която и ме напусна. Изпокарахме се, изподрахме се и изпратих детето на село.
И ето затова къщата изстина. А нещата трябваше да се подредят някак.
Да взема да си стъпя на краката, и да си прибера сина, но… единственото, което се случваше ви го казах по-горе. Пари не получавах и от завода за пушки, и от стенописа, който рисувах нощем, та живеех някак на свети крепки – жалки заеми от приятели, за да си купя цигари и някоя друга бутилка евтина отрова.
Дали имах надежда тогава. че това омагьосано ежедневие някак ще се промени? Не знам … вероятно да. Но нищо не се променяше, и живота ми си беше все толкова жалък. До онази вечер в кръчмата, където сега ще се върна, и за протокола искам да отбележа, че беше минало вече полунощ, защото както не ме интересуваше времето, някак странно видях часовника.
*
На вратата, сякаш от нищото се появи едно малко момиче, може би на около единадесет години, леко смугло с едни синьо-зелени очи. Много ведри очи имаше, въпреки че изглеждаха сънени. И как да не я забележа – всички се знаехме, а часът за такива посещения беше наистина неприемлив. Пия си аз, нали, но погледа ми все по нея шари. И се питам – чак тука ли ги пращат вече да просят, …и то по това време, после си казвам, а … може и да се е загубило пък, що си мислиш винаги най-лошото?!
Някой наистина ѝ даде пари, щото спокойно си ги прибра в джоба на роклята, но не си тръгна, а продължи да гледа … някъде в нищото. Или пък чакаше нещо? И не се стърпявам аз – до този момент, се правех че не ми пука, та се обръщам към нея:
– Искаш ли един сок? – питам, тя казва да, и гледайте сега – може да живея назаем, но пари за малки нощни хлапета винаги имам! – купувам ѝ сока, и я питам дали случайно не е гладна – разсмиваме се и двете, щото в кръчмата няма, ама нищичко за ядене, и въпроса ми очевидно беше много тъп.
*
Между другото, това беше първия път в който се хванах да се смея… от много време насам. Тя каза че после щяла си купи от денонощната будка баничка, та да не се тревожа за глада – „Благодаря за сока“, вика, и продължи да гледа в нищото. Тук искам да вметна и едно описание на нейната дребна фигурка, защото се впечатлих – стоя си нали на барстола, на бара, пък тя права, мъничка – главата ѝ стига докъдето очите могат да шарят по бутилките, и то в етикетите на горния рафт с водките и коняците. Толкова нисичка беше, ама с една особена гордост си носеше мръсната рокля.
И чакаше. Поканих я да седне до мене, и вече наистина разтревожено я питам дали не се е загубила, дали някой не я мисли… тя мълчи. И не само че не ми отговори, ами взе да ме разпитва – какво търся аз по това време в кръчмата, семейство нямам ли… и онемях – ама отворено хлапе! Децата аз никога не лъжа, та съвсем честно си казах защо вися тук в малките часове, и защо се кандилкам на стола, след което моля забележете, тя рече:
– Изглеждаш ми добра, и трябва да спреш да пиеш, и да си прибираш детето!
Това го изтърсва едно малко скитло, дошло по нощите да търси пари. И не издържах:
– Виж какво, казвам, – на мен ми е много ясно какво дириш тук, но искаш ли да те взема с мен? Пари нямам повече, но мога да потърся нещо в хладилника, и ще ти сготвя… някаква вечеря. После ще се изкъпеш, ще ти дам чисти дрехи и ще ми разкажеш всичко. И ако семейство нямаш, ще се радвам да те осиновя. Искаш ли да ти бъда майка?
На това място тя ме изгледа много ококорено, а аз продължавам с увещанията и обещанията:
– Не ме гледай сега че пия, казах ти защо е. Веднага мога да спра, и да се грижа за тебе и лапето ще си прибера. И вечер ще си гледате детските, ще те запиша на училище, и моя син ще ти бъде брат. Искаш ли ?!
– За съжаление, – казва тя – майка имам, и брат имам. Само дето майка няма да ми отвори, ако не ѝ занеса поне двайсет лева! Ще ме набие, и пак ще ме изпрати по улиците. Ако не ме пребие тя, брат ми ще го направи – по-малък е от мене, но знаеш ли какви юмруци има – ей тоя зъб, гледаш ли как е счупен – от него е! Обаче ако много искаш, мога да дойда на вечеря, и щом предлагаш да се изкъпя и да спя на топло, ще дойда с тебе. Но само за днес, после наистина трябва да се прибера.
Гледам я аз, гледам и не вярвам на очите си! Изтрезнях на бърза ръка, и дума не мога да обеля.
– Хайде да се омитаме от тази дупка, – казвам, – и ще мислим после.
*
Опитвам да се държа мъжки, опитвам се да извадя някоя усмивка и обяснявам тактиката с возенето на балканчето – нали, как стъпва права на багажника, и много здраво се държи за раменете ми. Разсмя се малката, и вика:
– Аз хубаво ще се държа за тебе, ама ти как ще караш, като те гледам колко водки си обърнала?
С моя дебел глас, най-сериозно ѝ отговарям:
– Ти не се бой, пияните Господ ги пази, а покрай тях и тези дето возят на колелото!
И речено – сторено, с какъв акъл ми се доверява тя, не знам, но наистина се метнахме на моя верен кон, и профучавайки сред оределите коли на нощния град, живо-здраво стигнахме студената къща.
*
Тук, на това място, искам да вмъкна една моя лека тревога, че това, откак се разделихме с мъжа ми, вероятно вече не се брои да е мой дом, и детето което возя на багажника, може спокойно да тафи някоя друга джунджурия – да, помислих си го, щото чак по пътя ми светна лампата, но после си казах – че то какво ли да отмъкне? Само някакви картини и празни бутилки… но не това ме спря – реших че такива мисли да ми се въртят в главата е грозно от моя страна, и крайно непочтено, особено щом съм ѝ предложила вечеря и подслон. Така че, засрамих се, и реших поне веднъж в живота си да съм благороден човек, пък каквото ще да става!
И стигнахме ние, намерих някакви картофи, и докато тя се къпеше приготвих първата вечеря, от много месеци насам … даже почувствах как и моя стомах се облизва. Райна, така се казваше детето впрочем, каза, че добре се нахранила, и вече много ѝ се спи, и може би няма да е зле да спра да пуша, и да взема да поспя и аз. Хм, добре казвам ѝ – искаш ли да ти разкажа приказка, или песен да ти изпея за лека нощ? – тя се усмихва сънено, и от хубавите ѝ очи се търкулва една сълза – ами, то досега никой не ми е пял или разказвал …
Брей, хора, на това място съвсем изтънях, но държа се геройски, правя се че не рева, и запявам … Навън има звезди. Много звезди. За пръв път от много време насам гледах небето, и моя живот започна отново да ми се струва смислен.
Хлапето много бързо заспа. Аз снова в кухнята, пуша цигара от цигара и окончателно съм сигурна в онова лудо решение да я осиновявам. И когато тя се събуди, най-тържествено ѝ го изтърсих – ще говорим с мой приятел адвокат, казвам, който е наистина много свестен, и ще се разберем някак с майка ти, а?
*
Тук е редно да вмъкна едно обяснение: когато бях малка, даваха по телевизора филм за Жозефин Бекер – една балерина, която си осиновила единадесет деца, все ей такива – от кол и въже, и им дала хубав живот. Даже много хубав! Имаше снимка със синовете ѝ – кой лекар, кой адвокат – всичките изучени и щастливи.
Та аз тогава много се впечатлих, и това ми се превърна в мечта – някой ден, ако може и аз да направя същото. И появата на това нощно хлапе, ми се стори като знак свише. А съм гледала „Циганско време“, знам за тяхната мафия, и честно казано умирах от страх, ако взема че наистина го направя, и дали няма да натреса големи беди на моето семейство – да мислех си го. Но тази идея така силно ме запали, запредставях си как ѝ шия принцески рокли за някое тържество в училище, как ще си живеем чудесно, и няма и да помирише повече нощните улици … Това и го казах.
Гушва ме тя през кръста и мълчи. Със стомаха си чувам, как лекичко си гълта сълзите навътре, и съвсем тихо каза:
– Няма да стане – майка няма да ме даде. И никой от моето семейство няма да ме даде. Живота ми са го решили, и най-много да съсипят твоя.
– Добре де, – разлютих се аз – ами ако изобщо не те върна?! Оставаш с мен и ще си живеем нелегално!
– Ама ти наивна ли си?! София не е чак толкова голяма, все някога ще ме намерят, и ти отиваш право в затвора. Какво ще прави тогава твоето дете, а ?!… А казваш че мислиш за него, и ще живеем щастливо. Пък и какво училище, като сме нелегални !?
Мълчание.
– Но… не ме разбирай погрешно, аз все пак си обичам майка. Каквато и да е, майка ми е! Изкъпи се, среши се и спри да пиеш. И намери къща за вас. После всичко ще се нареди, ще видиш! А мен не ме мисли… моля те, закарай ме до нас.
В седем сутринта е студено. В онази пролетна сутрин на мен ми беше ужасно студено. Усещах се натровена от многото изпита водка предната нощ, и ми беше лошо. Но най-ми беше отровно моето мълчание. Навън имаше само кучета, а вятъра разнасяше мазни хартии от вчерашния живот на хората. Качи се тя на багажника, прегърна ме с двете си малки ръце, и така залепна за гърба ми. Карахме нанякъде, на изток, и аз не знам накъде карахме. А и тя не казваше посока. Просто карахме. По едно време ме помоли, ако може да ѝ купя баничка и да я оставя на Витошка.
Гушнахме се за последно, и повече не се обърнах назад.
*
Карах, карах така, лютеше ми на очите, и по едно време рязко завих на сто и осемдесет градуса. Краката ме болят от късите обороти на балканчето, но стигнах все пак на онова място, където я оставих преди малко – от нея и следа няма. По улицата както ви казах се мотаеха главно кучета, но и тях питах, и ако се мерне някой скитник и него питам – дали не са виждали едно малко момиче, с ей такива очи,… преди десетина минути само – нищо, братче! Все едно им говоря на някакъв друг език. Кръстосвам я Витошката от край до край, и съседните улици преравям, но никъде я няма, все едно вдън земята потъна.
Дали се беше скрила в някой вход, и оттам ме е гледала и е мълчала?
Дали веднага се е прибрала и е заспала? Или пък е била някой предрешен ангел, и аз не съм забелязала? И ей тъй – хоп, е прехвърчала над главата ми с последните птици ?…
Веднъж след много години, возя се в трамвая и блея през прозореца. И някъде там, по Стамболийски, точно откъдето минахме с колелото, на спирката, стори ми се, че видях една млада жена, която имаше точно такива очи, като нейните.
В скута си беше гушнала спящо дете, и хем гледаше в нищото, и в същото време гледаше право в мен. Сърцето ми се разблъска като лудо, опитвайки се да изчисли възрастта ѝ, и вероятността точно така де се е изменило лицето ѝ.
*
Слизам на другата спирка, тичам назад към мястото, където я зърнах, но там хората се бяха сменили, и вятъра отново разнасяше мазни хартии и жалки парченца найлон. Никога повече не я видях. А моя живот се промени, точно както тя ми поръча – спрях да се самоубивам, прибрах си детето и се превърнах в една не лоша майка. Сещам се за тази история, но често ми се иска да я забравя, защото така и не си простих че я пуснах. И продължавам да си мисля, че това е една от най-големите ми грешки, и колкото и да ме боли, а и защото не мога да променя миналото, надявам се поне че е жива, и е добре. Освен ако наистина не е била някой ангел, взел назаем този малък живот, за да промени моя …
И сега, след като събрах смелост да ви разкажа тази история, искам да ви помоля мили хора – ако някой от вас, случайно я срещне, кажете ѝ че още я търся, и се оглеждам за нея по улиците.
И по небето.
© Валентина Григорова
