РАЗСЪМВАНЕ – стихотворения на Любчо Иванов

КЪМ ВРЕМЕТО

Спомни ми всичко отлетяло!
Мирисът на хляб от селска пещ.
Дъхът на вино прекипяло.
Бръшлянът ни до стария стобор.
Прага изпотъпкан под вратата –
останка жалка от планински бор.
Спомни ми как по цяла нощ
дядо ми с фенер в ръка
ходеше до малкия обор
и чакаше щастливо в утринта
кобилата ни да роди жребче,
и не бъде тъжен пустия ни двор.
Спомни ми всичко!
Балканът – над него едрите звезди.
Вятърът с дъха на буйнала ливада.
Песента родила се далече…
В самотната ми скъпа вечер,
очите ми върни,
които огрубели не влажнеят вече!

ХЛЯБЪТ

Дъхти трапезата на топъл хляб
и гали нежно пшеничената пара.
В настръхналия от безумство свят
този спомен в мене жив остава.
Все тъй погачата на баба
ще помня аз доде съм жив –
как призори, без да се заканва,
тесто забърква с огън див.
Избликва от сърцето любовта,
неугаснала до сетния Ӝ миг.
Ръцете костеливи, прогонили съня,
извайват хляб с неземен лик.
Далече вече е пшеничената пара,
баба я отнесе в други свят.
Но призрачна пред мене тя застава,
щом докосна с устни парченце хляб.

РАЗСЪМВАНЕ

Разсъмва се отново навън.
Във мен защо не е така –
върховете в секналия сън
да погали първо светлина.
Денят пристъпва тъмен,
призори настъпва мрак.
И се надигам плах и сънен.
Къде и днес ще търся хляб?
Поглеждам тъжно към децата.
Те спят, прегърнати в мечти.
А майката, любимата, жената –
преглъща тихо своите сълзи.
Безмълвен като черен облак
по улиците тръгвам от зори,
но няма ги забързаните хора
на завода сирената мълчи.
Юмруците ми каменно твърдеят,
огън в мен позорен мрак топи,
гори, в пламъци гори бордеят…
Кога нов свят в нас ще се роди?

ЛУДОСТ

Право в сърцето ти
стрелям пак яростно
за хляба ни с думите.
Няма нищо радостно!
Ти гледаш безропотно,
гледаш тъпо на дните ни,
държиш се безпаметно…
Какъв човек, боже мили!
Да се усмихва даже успява
на поредната нова глупост,
дето властникът я сътворява.
И му ръкопляска – лудост!

ИЗКУПЛЕНИЕ

Ах,
как ме натискат отгоре
мрачни мисли!
Сънувам беди.
Мои нощи зъбати,
тревожни,
пак ли изкупвам вини?!
Сутрин горчи във устата
от вчера неказана дума.
Само кроткият сън на децата
ме връща отново на друма.
Тъжно е,
тъжно е всичко във мене.
Как се пречупих в тихата буря,
та се смея,
когато бяс ме обзема,
а на когото мразя – шепна,
че любя…

Любчо Иванов

из “Причастие”, автор Любчо Иванов, изд. “Захарий Стоянов”, С., 2023 г.