РАЗДЯЛА С ЛЯТОТО – поезия на Христина Въчева

БЯЛА СВЕТЛИНА

Под сламените шапки на брега
зефирът с твоите ръце ме гали,
пулсира тишината – малко птиче,
сгушило крила
във сянката на залива щастлив.
Потъвам в синьото око на Посейдон,
прегръдката му – огнен мъж ме пали.
Разцъфвам цяла – във изгреви
до бяло нажежени…
И корабите стари от брега
във благослов разказват
приказки за смутни времена
с пиратски ветрове
и хубавици – чуждоземни,
откраднати в незнайни дни и часове…
И присяда, заслушан
в пазвите на вечерта,
вятърът с палмови пръсти…
Но ако загубиш пътя си към мен,
повикай ме, звездите ще запаля:
аз съм твоето влюбено звездно небе,
в душата ми съзвездия танцуват
и възкръсвам – бяла светлина
в очите ти!

РАЗДЯЛА

Вятърът рани морето
и вълните разгневени
копия кръстосват.
Скърца пясъка самотно
и забравени скалите
плачат…
Горчива ли е истината,
щом трябва някой да си иде?
Щом устните горчиво парят
и натежават лодките пробити…
И само в мен, дълбоко в мене
очакването като чайка писва.
Небето ниже свойта огърлица,
разплакани рибари се прощават
и залезът – червена птица,
във мен като целувка пари…

СЕПТЕМВРИ

Септември свири
с лъка на Вивалди,
отлитат птиците на юг.
Разсърден вятърът
с брезите спори,
смокини тъмни
моите устни сладят.
На дюли въздуха ухае,
приготвя мама
слънчев мед,
по устните ми лепне дюлева
позлата,
във бъчви дъбови
танцува гроздов сок…
Ще прекипи,
ще стане виното
с карминен цвят,
лозници благосклонно
го дариха…
Разтварят птиците криле
за бяг
и свободата като полет нежен
във слънчев лъч танцува и играе.

Христина Въчева