С ВЯТЪРА – поезия на Владимир Луков

СЪКРОВЕНО

Да тръгнеш, но да не прекрачваш прага си…
Отсам прозореца самичък да проправяш пътя си.
И той самият да те следва като твоя Ариадна,
която нишката за връщане назад не е изпрела.
И на кълбо не я навивала.
Нито е помисляла за връщане.
А и сам за съкровена твоя цел да не помисляш.
А само да вървиш. Но не и туй да е целта ти.
(Целта е край. Целта, постигната, погубва.)
А да вървиш ей тъй – като река без брегове…
Макар да знаеш, че река такава няма.
А ако я има, то тя тече у теб и Ариадна
като душа и дух на съкровеното…

ОБЕТОВАНА ЗЕМЯ

Пристигаме опърпани и рошави
с крила от дълъг полет изнурени…
Проскубани. С гърди изнемощели.
С нозе съсухрени в неспирен Вятър.
С души от гневно Слънце обгорени.
С камъчета обли във стомасите –
излъскани от глад; кристални, мелнични…
От незапомнени години. И насам.
Без ум в ума. Без мъдрост във сърцето.
О, моя обетована Земя,
на Светлината – Дом,
на Любовта ми – Песен…

СЪРЦАТИЯТ

Време е в ефирните си дрехи да се видим.
И да поседнем в самота със себе си.
Преди…
преди да се прегърнем за сбогуваме…
А пътьом, ако трябва, и без дрехи да останем.
С души оголени и със сърца открити
като разтворена пред нас любима книга,
която я четем – дори когато
не я разгръщаме за прочит…
Време е…
Зорницата е в синия си връх.
Но трябва като Нея да сме сигурни,
че няма от какво да се срамуваме…
А ако има… то нека да го поверим на Огъня.
Сърцатият… Навреме… За изгаряне…
Преди… преди да се сбогуваме…

В ЗАЛЕЗ

Хилядолетия като товарни влакове…
С войните и с кавгите помежду ни.
С лъжите и с безумните ни спорове.
По дневни и среднощни гари.
Разпределителни.
Товарни.
Сточни.
В съня ни.
И наяве.
…
Кантонери и стрелочници не смогват.
Коловози тъй и не достигат.
Началник-гарата е смазан от будуване.
Умът му, двупосочен, е разстроен.
А палката му – огненочервена –
е като Слънце в залез…

ИНТИМНО

На Диоген Циника

По-ярко свети от самото Слънце
фенерът ти запален посред ден…
И той е взрян във мен
като самото Слънце.
Ала самото Слънце –
небесното светило наше,
макар да предпочита самотата,
макар да ме натирва да се вглеждам
във другото и в другия пред мен,
за миг допуска в Него да поглеждам.
Фенерът ти – дори да не помислям!
Светликът му така е взрян в очите ми,
че всичко нечовешко в мене вижда…

ПРОЛЕТНО

Да виждаш
пролетния Вятър как лудува…
В цъфналата вишна как издига
бели венчелистчета… Как те танцуват
като стотици малки сини пеперуди
с лъчите слънчеви… със миглите им сини…
И себе си да виждаш там – безсилен…
И тъй безстрастен – като венцелист отронен
от своя цвят, от своя свят тъй тайнствен.
И в своя Свят – от Вятъра подгонен,
да полетиш дълбоко нейде в Небесата
като орел щастлив в подемната му сила…
…
Или да яхнеш Лъч, политащ във безкрая,
но никога и ти да не напускаш
за нищо на Света като самия Него
своя вечен Източник светлинен…

О, МУЗО МОЯ…

А сега о, Музо моя, нека да възхвалим
бронзовия бик на Перилай и на Фаларис –
на властващия древногръцки автократор;
сторонник и патрон на всяка светска власт;
любителят на реквиемна музика и оди…
И на гръмки оратории за негова възхвала.
Да не забравяме и скулптора прославен – Перилай,
с любов изпълнил волята на своя Автократор –
да сътвори изкусно бик от бронз, красив, изящен,
в утробата на който после пръв да влезе
и тъй да се пече на бавен огън – из отдолу
наклаждан и подклаждан от сервилни твари…
И да мучи Бикът със неговия глас
приятно и щастливо за ухото на Фаларис…
…
О, Музо моя, не ли тъй и моят дрезгав глас,
неоритмен и груб като на гарван грачещ,
понякога от този Бик красив и див – Земята
с утроба огнена на сластна Власт и Сила –
от мен излиза като меден глас на славей…

ПРЕЛЕТНО

Да си простим сега един на друг
оная самота, която ни делеше
на знаещи и можещи…
Но не заради виното и хляба,
за който се боричкахме отчаяно
в обилието…
…Тук.
А за това, че бяхме Ято,
когато идвахме насам
с дъха на Слънцето
в предпролетния Вятър…
…
Сега отново ни очаква полет.
…
Сега отново се издигаме в Небето…
И виждаме, че в Него с нас кръжи
и Птичката невидима, която
от векове за векове – сирота –
сама не прави Пролет…

ВЕРИГАТА

Ето: Адам стана като един от Нас…
Битие, 3:22

С бавна стъпка… сега… засега…
Но има още… И още има.
Не съм. И не зная как и кога
себе си ще съм… завинаги.
…
Време във време все тъй се сплита
в дни на халки – от Изгрев до Залез.
И ето я тази златна верига! –
влече ме след себе си… Но и ме бави,
поискам ли Слънцето да изпреваря…
Тогава тя назад ме повлича –
така, че сякаш иска да зная,
че съм престъпник ужасен за някого,
който у мен от мен се спотайва
и който ме има за бог… Понякога…

С ВЯТЪРА

Сега сме слети със самия Вятър…
Посоките отчаяно ни следват.
(Следват ни от там, от дето идваме.)
И винаги… и винаги сме тук
затишие…
Пред Буря.
…
А накъде самотни ще се втурнем,
не питаме… Узнаваме… Накрая…

Владимир Луков