СЪСЕДСКОТО СЕМЕЙСТВО – разказ на Христо Иванов

В началото на месец март се сдобихме с нови съседи – семейство свраки.

Свраките създават много здраво семейство до живот, въпреки че не сключват църковен брак. От дете съм забелязал, че са неразделни и винаги се движат по двойки. Те се настаниха на акацията, намираща се на петнайсетина метра от прозореца на хола ни и започнаха да си изграждат гнездо. Работеха само сутрин – от съмване до около 9 часа. Сигурно в този интервал клонките са още влажни и това им позволява по-лесно, да ги отчупват и огъват според извивките на гнездото.

Всички от нашето семейство се радвахме на възможността да наблюдаваме трудолюбието и организираността на съ-седското семейство. Личеше им с каква любов изграждат гнездото си и как всичко е добре обмислено.

Всеки ден си мислехме, че са приключили, а те на другия ден продължаваха.

Снимка: Христо Иванов

Направиха си покрив и оставиха вход от южната страна, за да им влиза слънце. Единият родител оставаше да намества клечките в гнездото, които му донасяше другият. С крачетата си затискаше клечицата, а с клюна я огъваше и подпъхваше под другите. Освен това разбрахме, че той остава и за да охранява гнездото от други сврачешки семейства, които ги нападаха, за да им заграбят почти готовото гнездо. Оказа се, че и при свраките, като при хората със зъби (клюн) трябва да браниш постигнатото/построеното.

Определям ги като „родител“ 1 и 2, защото не знам коя е мъжката и коя е женската. После ще си проличи, когато женската започне да мъти малките сврачета. Само се моля, тогава да не им се случи това, което причиниха две други свраки на лястовичките в родната ми къща.

*

Откакто се помня винаги сме имали лястовички. Те си правеха гнездо под стряхата на един от входовете на къщата.

Всяка сутрин ме събуждаха с нежното си чуруликане, а знаех, че пищят само когато под гнездото им се появи котка.

Един ден започнаха да пищят нервно и когато отидох да прогоня нахалната котка се оказа, че са ги нападнали две свраки.

Вече беше късно. Жестоките свраки частично бяха съборили гнездото им, за да изядат яйчицата им. Има ли по-жестоко нещо от това да убиеш бъдещото поколение?!

След този случай лястовичките напуснаха гнездото си и повече не се появиха, а домът ни сякаш изгуби нещо от душата си.

*

Още тогава знаех, че свраките много обичат чуждите яйца. Като дете имах задължение да събирам всеки ден снесените яйца от кокошките ни. Но веднъж няколко дни поред нямаше яйца, което беше странно, защото кокошките кудкудякаха. Започнах да ходя за яйца всеки път щом ги чуех и видях, че не само аз следя кудкудякането – една сврака също го следеше. Опитах се да я прогоня с прашката си, но тя пак се връщаше…

Тази поредица от спомени, породени от съседското семейство ме накара да се замисля как понякога се случва всеки да попадне и в ролята на жертва, и в ролята на мъчител и палач.

Явно, яйцата се бяха усладили на свраката от детството ми. Наложи се баща ми да се намеси с ловната си пушка… Той беше доволен, защото реши проблема с крилатата крадла, а и за да му подновят ловния билет, трябваше да предава всяка година в Ловното дружество по десет чифта сврачешки крака.

*

Вие да не си мислите, че само в Китай бяха унищожени голяма част от врабчетата по заповед на Мао Дзедун.

И тук се водеше тиха биологична война, защото ако тогава ловците са били около 300 хиляди и всеки убие по 10 свраки, то това прави 3 милиона птици по-малко. Ама да бяха само свраките? Хората нямаха право да отглеждат куче, ако не са ловци. Но дори да си ловец, имаш право само на едно куче. Ако искаш да си го подмениш с по-младо или да смениш породата – едното трябва да заведеш на разстрел. Веднъж в годината разстрелваха тези кучета, които са в повече на ловците, както и тези на останалите селяни, позволили си да отглеждат куче.

Задължение на кмета на селото беше да не допуска отглеждането на незаконни кучета. Той определяше деня на екзекуцията, мястото и ловците, които да я изпълнят. Ако си ловец и искаш да останеш такъв, нямаш право да откажеш.

Идваха и милиционери, които претърсваха за укрити кучета. Хората се клеветяха.

Помня, че освен ловното куче Берта, ние имахме и едно огромно овчарско куче – казваше се Мечо. За да не ни го убият, баща ми го подари на текезесарските овчари. И понеже ми беше мъчно за него, когато имах възможност, ходех да си го виждам.

Ще попитате какво са им пречели животинките.

Ами просто е – всяко куче изяжда поне по две филии хляб. На два милиона кучета в страната това прави всеки ден четири милиона филии, които могат да заминат за изпълнение на наредените ни доставки за гладния Съветски съюз.

*

От тези спомени, които съседското семейство предизвика, мога да кажа едно – всеки може да се окаже и в ролята на жертва, и в ролята на палач.

Защото…

Да си го кажем, сега свраките и кучетата си живеят царски, за хората не съм сигурен.

Но – спирам да ви говоря за престъпленията на комунизма по отношение на животните, защото разказът ми стана много тъжен, а не исках да е така.

 Ще завърша с една смешна и поучителна случка от живота на новите ни комшийки.

*

Всъщност, с новите съседи се познаваме отдавна. Те имаха гнездо на дърво от другата страна на блока ни, в което щяха да си живеят и да си отглеждат сврачетата докато са живи, но някакви лоши хора отсякоха дома им миналата есен. Добре, че вече си бяха отгледали дечицата. Това наложи тази пролет да си строят новото гнездо на акацията точно пред прозорците ни. Тази акация си я харесват, защото през зимата тя им осигурява храна – бобчета от шушулките ѝ.

Снимка: Христо Иванов

Навярно не знаете – и аз доскоро не знаех, че свраките си имат територия, която считат само за своя и до която не допускат други птици. Как разбрах това ли? Един летен следобед излязох на терасата да си изпия кафето с цигара и виждам, че в тревната площ пред блока са дошли ято яребици – майка, татко и десетина пиленца. Привлечени бяха от падналите на земята джанки, от които си похапваха сладко. Бяха много щастливи, но удоволствието им не продължи дълго. Бяха усетени от местните тарторки свраки, които долетяха на джанката и започнаха да им крещят да се махат. Яребиците не им обърнаха внимание и продължиха спокойно да си похапват джанки.

Това вбеси свраките и те започнаха да се стрелкат над главите на малките пиленца. Майката и бащата ги бранеха като се наежиха и скачаха срещу налитащите свраки. А пиленцата, сигурни в защитата на родителите си, продължаваха лакомо да ядат. Тази борба продължи около двадесет минути, докато дечицата се нахраниха и родителите ги отведоха.

Имайте предвид, че свраките джанки не ядат. Те само пазеха територията си от нахлулите в нея пришълци.

Оказа се, че може даже да са ни за пример как трябва да си браним страната и ресурсите й. И да не дремем, когато чужди навлеци си присвояват природните ни богатства чрез концесии.

И какво излиза?

Има много неща, които ние можем да научим от свраките…

11.03.2024 г.

Христо Иванов