СЕЛОТО МИ – поетичен цикъл на Рени Васева
А Господ слиза на поляната,
под босите му стъпала поникват млечните треви,
блести в сумрака една звезда запалена
Тревите махат с островърхите си ножчета
и с тях прерязват пъпната си връв с небето.
Те вярват, че сами ще могат да засветят.
*
Цвят, поръсил щедро зеленото
между хълмовете на делника,
нежен цвят като лице на дете
в крайречните влажни скути.
И е синьо и сънено, синьо сред синьото,
и са минути, изтръпнали от мълчание.
Но дочувам – приижда туптежът оранжев
на неизменното слънчево раждане.
Аз съм малка мушица, оплетена в паяжина,
най-щастливата пролетна паяжина…
*
Слушам птиците в утрото,
в най-ранното утро,
как трептят с гласчета пробудени,
как изкачват нагоре-надолу, нагоре…
цялата нотна стълбица.
И притварям очи, и се взирам у себе си –
ежедневна и сива, смалена,
и разплаквам сърцето си,
приютило се в ехото
на вселенското птиче пеене.
*
Черната котка
ми пресича пътеката –
една обрасла пътека.
Тревата е синя,
синя и жилава –
така я виждаме двете.
Еднакво ни жилят
коприва и тръни,
еднакво ни тегли земята,
еднакво кърви
вероятно вървенето –
на стъпалата и лапите…
*
Останало в пладнето
без своите сенки,
селото съвсем затъгува.
Притихна гората,
прегърбени, хълмовете
сънуват ръцете на вятър…
*
Сянката ми в реката,
и на тополата сянката,
и на оная птица сред клоните.
Вградено е пладнето
там, долу, в подмолите,
където е тинята. Гладна…
*
Пчелното жужене – плодоносен облак,
цвят по цвят събуден…
Само миг и вече залюлява вятър
люлката на клоните,
само миг, и бялото вече се отронва
и саван постила,
вече се отронва от върха до корен –
бял саван – пустиня.
*
Селцето ухае на фурна и щастие,
някой по тъмно е месил.
С дебела кафява коричка са хълмовете,
набухнали топли погачи.
Завива ги баба в небесни месали,
завива ги и им нарича
зелени да станат, плодоносни, благати,
пътеките да си обичат.
*
Свиват се сенките,
свива си селото
бохчите и чергилата,
крие се в стрехите
птичето пеене,
сънено млъква реката.
Зеленясали камъни,
кални наноси пясък
скърбят под черни дървета,
мътна струйка провира
сякаш с усилие
тънка снага през дерето.
Изгубени сънища
с мъглица наметнати
сноват от камък на камък,
свиват се сенките,
а в очите ми – тъмно,
така тъмно, до пламък.
*
Разперва орехът в небето
все още черната си длан,
където сякаш са заснети
артериите ми в жив екран.
И виждам, че кръвта разнася
на вятър полъх, птиче ехо,
а светлата ми мисъл, ето я,
как се разлиства с кротък шепот…
*
Милосърден е този дъжд, милостиво
приютява в шепи просторите,
мие раните на селските улички
и лекува с треви и глухарчета.
А стоборите лягат изгнили
край дворове като дрипави цигани –
с размъкнати кални шалвари
и с ножове от трън и коприва.
Милосърдна утеха е този дъжд
за стрехите на хамбари и къщи,
на бараки, колиби без кучета,
кокошарници без глас на петел…
Само ехото, ах, онова ехо,
откънтява смело в улуците,
после вятър подхваща свирукане,
после…селото ляга в пръстта.
*
В графитеносиво е виснало
чергилото на небесата,
натежали от априлски съцветия,
хълмовете привеждат чела,
оглеждат лица в тишината
на селските тъмни вирове,
а речните оцеляващи риби
са отворили към тях устица.
Наивните риби не знаят,
че вече ги чака рибарят –
единственият в тъжното село
призрак, на камънак поседнал,
дошъл вероятно от нищото
на отвъдните поселения.
Само малко ще ги погледа,
само малко ще го погледат…
*
Притиснато под тегобата сива
на дъжделивото небе,
селцето дишаше все още
и през комините на две-три
живи къщи излизаше дъхът му –
тънък, пресеклив, едва
провлачваше следа
и се разсейваше нагоре,
за да се слее с някой облак.
Рени Васева
