ЩАСТЛИВО ВКОРЕНЕН – интервю и творчески щрихи на поета Димитър Васин

ИНТЕРВЮ

Разговор на проф. д.н. Венелин Терзиев с поета Димитър Васин:

– Къде търсите изкуплението и нужно ли ни е това?

– Все по-малко и по-малко срещаме напоследък думата изкупление. Къде я търся? Че то или я има, или я няма в сърцето. И боли.

Преди години присъствах при откриването на паметника на Пеньо Пенев в Габъра над Димитровград, където беше пожелал да положат костите му. След служебните думи присъстващите се разпръснаха към подготвените арки за програма. Около паметника останаха само бащата на Пеньо и един от авторите на книга за човека и поета от Добромирка. Вървяха един срещу друг и когато срещнаха очите си веднага се обърнаха гърбом. Защо ли? И какво не искаха да си кажат? Дядо Пеньо ли беше безгрешен към сина си или писателят не беше с истината на всяка страница? Какво ли имаха в сърцето си и двамата?

Наблизо се беше присвил Усин Керим – със своите истини на верен поетичен събрат и с очи към очите на Пеньо. Е, ако и това е изкупление – погледна ме – паметник за живота му?! Добре, че остави високи стихове – прошепна той и се приближи още до паметника…

Бях млад и не се замислих много. По-късно истината за Пеньо опари и мене. И всички, които бяха обикнали творчеството му. Бях понесъл в себе си Пеньо като космос, а беше побран с костите си в едно ковчезче. Намери се дори след години някой безсърдечник, който изхвърли поета от учебниците. Само че той, дано не е поет, не знаеше, че Пеньо не можеше да изхвърлиш от сърцето на човека…

Необходимо ли ни е изкуплението? Необходимо! За волни или неволни грешки. За нарушаване на морално-етични правила. Необходимо за почистване на сърцето. Необходимо за продължението. Дори да боли…

– Какво откривате в родното място или по-скоро какво търсите отново и отново там?

– Боли при раждането. Боли и при разцъфтяването. Боли и при обезкореняването. Че няма плододаване без корени. Няма продължение. Дори и да не допущаме грешки. Дори да не нарушаваме закони.

Всичко това съм го имал и го имам в родното място. Дошъл съм в красотата му срещу най-високия връх на Стара планина, а растежът и възмъжаването ми са подпрени от най-високия връх на Предбалкана. Между двата върха завинаги вкоренени останаха починалите ми родители. В него се усещам и аз и се стремя да живея с истините му. Вкоренени там. Като рода ми.

Имаше и има какво да си кажем още с майка ми и с баща ми. Сърцето очаква. Затова се роди „Вкоренено мълчание“. И обичам тази стихосбирка, както се обичат подарилите ми тази красота от земята, философията и мъдростта на поселението ѝ. Най-светлите думи съм чул и научил тук. Много от метафорите в стиховете ми са подсказани тук. И аз ги нося в сърцето си, за да ги разжарвам в кръвта си. Това си търся. Това и искам да предам на сина си… И на всички млади да предам. Обич към родното място. И да не скъсват връзката с него. Просто да пазят корените…

– Част от професионалната Ви кариера е свързана с най-дълго издавания вестник „Росица“ – как се промени журналистиката?

– Повече от щастие беше за мене влизането ми в редакционния колектив на вестник „Росица“. Някои от него вече бяха издали книги. Други подготвяха издаването на книги. Почти всички бяха творчески личности. И сърцето им беше на журналисти. Сред тях бях близо тридесет години. Тогава написаното се раждаше с обич. И за добрия. И за лошия. За пристъпващия с верни стъпки. И за сгрешилия нещо. Внимавахме за всяка написана дума. Пазехме влюбено българския език…

Истината беше за всички една. А днес? Затруднявам се понякога с езика. Не знам какво искат някои да ни покажат. Познания или? В едно изречение можеш да прочетеш или чуеш една и съща дума и в превод, и на родния ни език. Да не говорим за истините. За едно и също нещо станаха вече много. И ако това е обичане? Ако това е и промяна на журналистиката?

– Журналистиката и въобще словото носи посланията на своето време – промениха ли се с времето Вашите послания?

– През целия ми дълголетен и творчески живот посланията ми са едни и същи. Времето се променяше, а те си оставаха все доброта, обич, българска красота…

Някога, преди двубой с чужденци, моят земляк Дан Колов предупреждава организаторите на борбите: „И да не забравите да напишете на афиша, че съм българин!“ Какво повечето? За нас – урок завинаги!

– Матей Шопкин е безспорно утвърден български автор, който направи преди време специално посвещение към Вас – споделете за литературните срещи, които сте провеждали в началото и след началото на този огромен творчески път?

– Урок оставаше завинаги и всяка моя среща с творец. Много са. И от всеки съм научил нещо, взел съм по нещо. Като открехнем вратата на Орлин Василев и Даря Табакова в Боженци, та до приятелите до днес като Анжела Димчева…

Някога най-творчески бяха срещите ми със Станислав Сивриев. Подсказваше ми откриването на цветистия български език и защитата му. А в нощните разходки с Андрей Германов учех за метафорите от езика ни, които заселваше на небето като звезди, а аз пълнех сърцето си с тях. И с Димитър Стефанов. И с Рангел Игнатов. И още. И още. Какво че си битувах в провинцията…

При едно оформяне на групите за литературно четене в Плевенско бях записан при Иван Радоев. Едва се въздържах от радост. Все пак се осмелих да споделя с него, че съм прикрепен към най-големия поет от общата група. Той се усмихна, погали ме и каза: „Търпелив ли си? Почакай стотина години и тогава кажи името на най-големия…“ Поетът, когото ценях от много млад, беше и мъдър…
По това време прегърнах и името на Матей Шопкин. Нещо ме приближи и до поезията му. Може би обичта му към земята и страната ни… Насъщно беше общуването ми с тъй нареченото поетично ято на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“…

И пишех. Пишех. Дойде и неразрушимата ми среща с д-р Анжела Димчева. Тя хвана стиховете ми и стана редактор на последните ми десетина книги. Това беше за мене и оценка. Съдба!…

– Преди време казвате в едно свое интервю, че страданието е родило част от Вашата поезия – защо се случва така? В живота повече мъка и страдание ли откривате или повече радост и щастие?

– Нали във всяка съдба има от всичко. Жив ли си, на земята ли си, само емоционалните градуси те привикват с нещо. И се ражда стих. Ражда се продължението в кръвта ти. Нищо не търся и нищо не откривам. То само идва при мене. Надеждата ми е да съм открил пътя и адреса на човека за споделената болка или радост…

В живота има всичко. Стига да откриеш корена му. Заради плододаването и заради по-нататъшните стъпки и болка…

– Накъде пътуват мислите и чувствата на Димитър Васин днес?

– Мислите и чувствата ми са неразделни. Ръка за ръка те продължават дълголетието ми към най-българските красоти на тази земя и се надяват на обичта на всички. Най-вече на младите. На тях трябва да се подскаже, че на тази земя има нещо по-топло и красиво от всякакви технически средства в ръцете им. Че има живина и за по-нататък. Но е необходимо да отворят вратата на сърцето си. Дори и за болката. Слънцето и зад облаци все си е слънце. Това трябва да знаят…

Всеки друг път ще е погрешен. Светлината е спасението от мъртвежа на разстоянията ни…

– Чувствате ли се прероден? Ако това е алюзия с последното Ви юбилейно представяне в клуба на Съюза на българските журналисти?

– Станислав Сивриев все ми напомняше, че светът е стар. И с какво ли може човек да го изненада? Отговарям Ви с началото на първото стихотворение в юбилейната ми книга с избрана лирика:

„Стореното – сторено. Но дума не минава
без следа в душата и сърцето, без следа
преродена в песен, минала дори в жарава,
но преди измисления свят да преродя.

– Защо от време на време се заключвате и после търсите своето поетично отключване.

– Не е преднамерено. Това съм аз. Пък и сърцето ме иска такъв. И аз му вярвам. За всяка натрупана дума. Всяка необходима метафора. За проверка. Така е с всяко вкореняване и поредно цъфтене и поредно раждане…

– Какво искате да кажете на читателите си преди да ги прегърнете?

– Какво да им кажа? Ще ги приближа и притисна мълчаливо. Без думи. Че почти винаги мълчанието казва много повече от всички красиви думи за обичта и поезията. Поезията – живот! Поезията – болка! Поезията – с корени!

Живях дълголетието си вкоренено. И продължавам вкоренено!

ЗА ДИМИТЪР ВАСИН

Димитър Васин е роден на 15 февруари 1944 година в село Дамяново, Севлиевско. Учи в родното си село, Вечерна гимназия в Севлиево, Учителския институт в Плевен и Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Бил е учител, повече от 25 години редактор на общинския вестник „Росица” – Севлиево, а през последните 10 години от трудовия си стаж е организатор на читалищната дейност в Севлиево.

Пише стихове от 15-годишна възраст. За първи път печата в списание „Родна реч“. Дълги години сътрудничи на много от централните издания. Негови поетични творби са излъчвани по Българското национално радио и Българската национална телевизия. Превеждани са и на чужди езици.

Димитър Васин е носител на Априловската награда за поезия и на много национални отличия. Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на стихосбирките „Праг“, „Когато се открием“, „По пладне някъде“, „Животопис“, „Осмоболия“, „Идвам и аз…“ (за деца), „Опора“, „Горещници“, „Наследство“, „Стряха“, „Шевица“, „Съм и…“, „Пладнище“, „Обърнати отсъствия“ (електронно издание) и „Малко е да се обичаме“.

ПОЕЗИЯ

Бързаше дъжда да изпревари,
а лъжата го задържаше.
Тъжно се обърна
и прегърна
първото дъждовно зърно.
Късен е животът
за измами
и да е без страсти.
Плаче и мъничето,
тичало под капките.
Малко е да се обичаме.
Всички под дъжда ще минем
с името, което ни изрича,
с името, огряло и чадъра.
Тъй чадърът
седем цвята носи
боси да преминем
и отминем.

РАВНОВЕСИЕ

Колкото думи съм казал и колкото съм премълчал
здрачът със толкова е излекувал и тъмната болка.
Светлата – също. До чудото тъй изпътувах свой дял
и тържествувах единствено с туй, но което го мога.
Хвърлял-нахвърлях в ораната нива най-здравия ген.
Клетва пред Бога и себе си чисто и свято изричах –
в зрелите си плодове, в премълчаните думи се клех.
Че си обичах по своему хляба, отчупил за всички.
Че търпеливо потта на дедите и с тати изтрих –
чакам синът да ми каже кълнилите в чувствата думи.
Да отбележа със рима-съдба продълженото в стих.
Да надживея и болката… И на земята да тупна…
Колкото думи съм казал и колкото съм премълчал
здрачът със толкова е излекувал и тъмната болка.
Светлата – също. До чудото тъй изпътувах свой дял
и тържествувах единствено с туй, но което го мога…

ОСВЕТЕНО

Кръпка до кръпка.
Капка по капка измокри мига.
Голи събличаме думите.
Ние се голим –
изворчето да почистим и горе;
долу да хванем съдбата му;
кръпка до кръпка да скрием
във милостта си;
капка по капка да глътнем
времето в гърлото си…
Свързваме ниското с било.
Себе си свързваме с Бога,
който си носим в сърцето.
Дето сме минали с обич,
обич до гроба ни свети…

КОЛЕНИЧИЛ

Свита вежда. Сито ми е. И ми е студено.
Сито ми е от усмивката, която знам.
Сито – от прегръдката, в която ти изстена.
Пренаселено е – сито! А пък аз съм сам.
Свита вежда. И омраза, че света обичам,
теб обичам. Искаш ли да подлудя света?
Или да изстена и да си мълча прилично?
И така до утре. Своя свят да подлудя?
За света си ще измисля свое сито утро.
Коленичил пред смъртта, живота си избрах
със прегръдката, която гроба ми потуля
и която се превива и от чужди грях.
Вече и на погребения се аз наситих.
Сам в живота. Сам до паметника и смъртта.
Никой никога не ме остави нейде скрито.
И не ме остави себе си да се окрада.
Ставам сито. Влизам и излизам през вратата
други свят през праг и във сърце да прозвучи.
Любовта, която много бедно е посята
сито пълни пренаселените ми очи…

Материала подготви проф. д.н. Венелин Терзиев