На 14 април се навършват 40 години от смъртта на Симон дьо Бовоар – една от най-значимите фигури на френската литература, философия и феминизъм. Миналата година в списанието отбелязахме 120 години от рождението на Жан-Пол Сартр, нейния най-близък интелектуален партньор и спътник в живота. Днес се връщаме към тази необикновена двойка през текста на Огнян Стамболиев, който проследява сложната им връзка, свободата като философска и лична позиция, и онзи уникален „пакт“, който превръща Бовоар и Сартр в едно от най-емблематичните дуо-та на XX век.
СИМОН ДЬО БОВОАР И ЖАН-ПОЛ САРТР – статия на Огнян Стамболиев
40 години без голямата френска писателка
Симон дьо Бовоар /09.01.1908 – 14.04.1986/ и Жан-Пол Сартр /21.06.1905 – 15.04.1980/ се запознават през 1929 г., докато учат в Парижката Сорбона. Отстрани изглежда, че те не си пасват по никакъв начин: стройната, винаги елегантна Симон и Сартр – нисък, грозноват, с корем, освен това, сляп с едното око. Но красивата Симон не обръща внимание на външността на Жан-Пол, тя е просто очарована от забележителния интелект, огромната ерудиция, аналитичната мисъл, остроумието и не на последно място факта, че двамата имат много общо във възгледите си за живота и интереса си към философията.
Още като студентка Симон вече си е спечелила репутацията
на опасен полемист, способен бързо и лесно да усети несигурността или фалша в аргументите на всеки свой събеседник, включително и всезнайкото Сартр. Без съмнение, тя е единственият му достоен противник. А още от ранната си младост, е вече прочут полемист по всички теми и въпроси от живота, литературата и философията. Освен това, въпреки некрасивата си външност, още като студент се прочува като неуморим любовник, завоевател на нежния пол!
Вместо ръката и сърцето си, Жан-Пол предлага на своята любима Симон не законен, нормален брак или просто съжителство на семейни начала без писмен договор, а нещо, което неговият странен ум е измислил. Нарича го “Манифест на любовта”: според него двамата трябва да бъдат заедно, но в същото време да останат свободни. Да не живеят под един покрив! Симон дьо Бовоар, която е по природа феминистка и цени репутацията си на свободомислеща жена, се оказва напълно доволна от тази формулировка на въпроса, от този тип съжителство.
Поставя само едно-единствено условие: пълно доверие, пълна взаимна откровеност винаги и във всичко – както в творчески, така и в интимен план. Убедена е, че по този начин двамата ще съхранят своя връзка по-солидно и по-дълго, отколкото ако се обвържат със законен брак, като буржоата около тях, а те презират тази класа. Сартр дори е запленен в младостта, а и след това от социалистическите идеи и дори няколко пъти посещава Съветския съюз, където властите му представят една нереална картина за живота там. След време, разбира се, вижда истината за тази „Империя на Злото“.
След като завършват Сорбоната, животът организира първия им тест:
Симон е поканена да преподава философия в Университета на Руан, а Жан-Пол в Хавр. Няколко години те не могат да се видят и общуват само чрез писма. Всъщност и двамата обичат този род общуване – епистоларното. С течение на времето тази принудителна нужда се превръща в нещо като неизкореним навик за цял живот. По-късно те продължават да си пишат писма, дори когато са в любимия Париж.
Сартр никога не отрича, че в живота се е страхувал само от едно нещо: да загуби Симон, която той нарича „своята неотменима същност“. Но в същото време, две години след като са се запознали, той твърди, че връзката им е твърде силна, „сигурна, контролирана и следователно несвободна“.
За да се отърве от неизбежната скука, 30-годишният Сартр започва да се среща с много младата от него, красивата руска емигрантка, Олга Казакевич, бивша отлична ученичка на Симон. Олга не само спасява Сартр от периодичните му пристъпи на нервност, на настроение и апатия, но също тя става първият член на „семейството“ – нещо като общност от любовници, споделящи не само своя светоглед, но философските си възгледи.
Скоро Олга става любовница и на… самата Симон.
Според нейните спомени буквално от първата минута на срещата им, тя била пленена от тази очарователна жена, която изглеждала толкова тъжна и самотна.
Симон излизала и с жени от време на време. Този род връзка тя смятала за нещо съвсем нормално и естествено. В книгата си „Вторият пол“ /издадена и у нас/, Симон дьо Бовоар се фокусира върху проблем, който дори Сартр не успява да й помогне да реши: от древни времена интелектуалното развитие и женската идентичност, според нея са били несъвместими. Мнозина нейни познати са казвали за нея: „ Симон мисли просто като мъж!“
През 1938 г. Бовоар и Сартр се установяват в Париж, настанявайки се в различни квартири. И двамата не са домошари, затова прекарват по-голямата част от времето си в кафенета в Латинския квартал, където по онова време се говори и мисли главно за изкуство. Екзистенциализмът като “философия за живота”, за „смисъла на човешкото съществуване“, във френския му вариант – на писателите Андре Малро, Жан Ануи, Албер Камю и, разбира се, Жан-Пол Сартр – практически се слива с фантастиката, която философите и писателите екзистенциалисти смятат за най-ефективното средство за някакво, доколкото е възможно, „въздействие върху живота“.
„Да пишеш означава да действаш“, казва Сартр.
Неговият прочут, преведен и у нас, роман “Погнусата”, който извежда нов тип герой на сцената на историята, се радва на огромен успех, разбира се, не може да мине без Симон. Именно тя подтиква своя Жан-Пол да “монтира” отражението на своя герой Рокентен в тази определено детективска история. В знак на благодарност Сартр посвещава романа си на нея, а другата му любима, Олга Казакевич – вероятно от чувство за справедливост, получава посвещението на друг негов шедьовър – “Стената”.
Преди войната Сартр преживява още една кратка, но пламенна любов.
С Ванда, сестрата на Олга. Тя също има честта да стане член на “семейството” – след като Сартр се справя успешно с нейната девственост. По същото време се формира едно ново емоционално и сексуално трио с Бианка Бинефелд. А по това време Симон има връзка и с Жак-Лоран Бос, един от учениците на Сартр. Жак-Лоран също става член на тяхното “семейство” за дълго време, тъй като в същото време е любовник и на Олга. За връзката си с Жак-Лоран Бовоар пише на Сартр: “Беше страхотно. Вярно, понякога твърде страстно.” Всъщност, както е в договора /манифеста/ им, Бовоар и Сартр нямат тайни един от друг.
Втората световна война по никакъв начин не променя структурата на “семейството”. Сартр е призован в армията. В негово отсъствие грижата за издръжката на “семейството” пада върху Симон. Тя трябва да работи усилено, за да помогне на “сестрите Козакевич”, Олга и Ванда, и освен това се тревожи за Шефа /Сартр/, който, за щастие не стига до окопите на фронта, а работи в канцелария на Военното министерство. „Скъпи“, пише му Симон, „веднага щом имаш време, се погрижи за своята философска система.“ Именно в армията, вслушвайки се в нейния съвет, Сартр започва работа върху основната си книга – философският трактат „Битие и нищо“, завършва първата глава от романа „Пътища на свободата“.
През 1940 г. германските войски навлизат във Франция.
Сартр попада в лагер за военнопленници. Германският лагер пробужда в него театрално призвание. Залата, в която се представя премиерата на неговата трагедия – притчата “Мухите”, на която скоро й беше съдено да заобиколи всички европейски сцени, е била дървена естрада в казарма зад бодлива тел.
След войната Бовоар и Сартр са на гребена на славата. Публикуваните романи и философски писания им спечелват репутацията на „владетели на мислите“. В Париж се появиха “екзистенциалистки кафенета” с незаменим черен таван – за да може посетителите по-лесно да се съсредоточат върху преживяването на “копнеж”, “безпокойство”, “абсурд” или “гадене”.
По това време Сартр и Бовоар са заедно от 16 години и връзката им е изключително силна, въпреки различните им подходи към разбирането на философския проблем за любовта. За Сартр любовта винаги е под знака на конфликта – тя е „опасна илюзия, която оковава свободата на човека“. Сартр допуска свободата само на „самотния герой“, който непрекъснато търси собствената си автентичност. Бовоар, без да отрича илюзорната природа на любовта, основана на социални ограничения и условности, каза, че човешката свобода все пак трябва да получи “форма” чрез сътрудничество с други хора.
Но нищо не може да разруши връзката между Сартр и Бовоар.
Тя е преди всичко духовна, на двама големи интелектуалци. Дори и любовните афери на Сартр с младите актриси Долорес Ванети и Мишел Виан, дории заплашително сериозният роман на четиридесетгодишната Бовоар с младия чикагски писател Нелсън Алгрин. Тази четиригодишна връзка завършва тъжно и за двете страни. Нелсън се надява, че Симон ще остане завинаги при него с него, а Симон се страхува точно от това – просто не може да си представи, че ще предаде своя Сартр.
Раздялата с Алгрин се оказва болезнена за Симон. Тя го забравя едва през 1954 г., когато е в прегръдките на 27-годишния Клод Лансман, с 20 години по-млад от нея. Лансман е очарован от Бовоар, от нейния проницателен ум и самочувствие. Един от малкото почитатели на Симон, той успява да види в нея и обикновената жена, която обича живота и се страхува от смъртта. Връзката им продължава цели седем години, докато накрая се разделят като приятели, по взаимно съгласие.
През 60-те години Сартр и Бовоар решават да пътуват.
След като обиколят почти целия свят, те се срещат с диктаторите Фидел Кастро, Че Гевара, Мао Цзедун, Хрушчов и Тито.
Дори в залеза на живота си, 70- годишният Сартр остава верен на своята природа, не се отказва от любовните приключения. Пристрастява се силно към Арлет ел-Каим, млада студентка от Алжир, която става твърд поддръжник на екзистенциализма, но и лична секретарка на своя обожаван „гуру“, което дразни Симон. През тези години тя все по-често изразява недоволството си от „скъпия си приятел“.
В средата на 70-те Сартр е вече почти напълно ослепял.
Въпреки че казва: „Можех да пиша на тъмно“, официално и публично обявява оттеглянето си от литературата.
Пристрастява се към алкохола и транквилантите, които заемат в живота му място, запазено преди това само за жените. В едно интервю за „Монд“ 70-годишният Сартр весело признава, че с помощта уискито и хапчетата “мисли три пъти по-бързо, отколкото без тях”.
Сартр умира от бъбречна недостатъчност на 15 април 1980 г.
По време на погребението му се събират повече от 50 хиляди парижани и тръгват към гробището „Монпарнас“. За Симон смъртта му е тежко, жестоко изпитание: тя се чувства напълно опустошена и самотна, изгубила е всякакъв интерес към живота.
А междувременно е наградена с френския Нобел, премията за литература „Гонкур“, а двата й романа: „Гостенката“ и „Мандарините“ шестват по света / преведени са и у нас/. Прекарва остатъка от дните си в апартамент с изглед към гробището, където почива прахът на нейния скъп приятел.
Симон дьо Бовоар умира шест години след Сартр, почти на същия ден – 14 април 1986 година – и е погребана до него.
ВИЗУАЛНА ГАЛЕРИЯ
Симон след дипломирането си в Сорбоната, Париж, вече преподавател по философия в Университета на Хавр
Жан- Пол Сартр през 1940 година
Симон дьо Бовоар и Жан Пол Сартр на път за любимия Монпарнас
Бовоар, Сартр и руската преводачка, Москва, 1967
Симон дьо Бовоар и Жан Пол Сартр, художествена фотография
Огнян Стамболиев, ПЕН-България
