СЛЪНЧЕВИ КОРДЕЛИ – стихотворения на Тодор Билчев
ПЪТУВАНЕ ЖИВОТ
На Валери Станков –
с разбиране и приятелски поклон
Когато си отиде майка,
настава мрак и тежка мъка.
А бъдещето е незнайно.
Пък настоящето – разлъка.
Но бавно времето лекува.
За страдане човек се ражда.
А сигурно и да добрува.
Но само злото се обажда.
Затуй помни ти майка стара.
За нея говори, тъгувай.
Животът е самотна гара.
Но жив си, само щом пътуваш.
6.09.2025 г. 19.15 ч., Обретеник
СЛЪНЧЕВИ КОРДЕЛИ
Когато музите ми спрат да пеят
и закръжи над мене ореолът,
глупците почнат ли да ми се смеят,
приемай за приключен протокола,
със който бях издигнат, от малцина,
поет да съм, за всичките да страдам,
да любя страстно скъпата родина,
скръбта да бъде моята награда.
На пръсти слез от облаците бели
и тихо влез в самотната ми стая.
От слънчевите светнали кордели
ти изплети ми стълбата за Рая.
И нека със тебе тръгнем по нея.
Навярно със нас и музи ще има.
Аз – рицар бездомен. Ти – Дулсинея.
И Санчо – от нейде, който ни кима.
11.09.2025 г. 19.19 ч., Русе
ЗА ЛЯТОТО, ВКЛИНЕНО В НАС
И, ето, отново на щъркелно ято
клинът се сбогува с горещото лято.
Напуска земята, прелита морето.
На корена идва си пак във сърцето.
Така е със всички. Дори и с човека.
Завръщат се пак по оная пътека,
която за миг над света ги издигна.
А върнати долу, те горе пристигат.
Със клюнове щъркели пагубно тракат.
На тях за прераждане този е знакът.
Дали той си идва или заминава,
човекът за бъдно следа не оставя.
Проблясва, роди ли се, нейде искрица.
Умира ли, казват, че пада звездица.
И раждат се щъркели с човки червени.
Това на море не създава проблеми.
И ги изпраща в ята клинообразни.
Тъй както хората, все разнообразни.
Морето със лятото се не сбогува,
отново щом идва си и съществува.
Но нашето лято дали ще се върне,
щом щъркелът тракна, глава си обърнал?
Или пък на клюна ще чуваме звука.
Но няма да бъде сърцето ни тука.
27.08.2025 г. 19.19 ч., Банкя
НОЩНА ЛЮБОВ
Изсъхнало дърво да бъде младо иска.
По дънера зелени болки се разлистват.
Но сухо е стеблото с клонките зелени.
Изсъхнала душа кой бодър дух ще вземе?
Угаснала любов желае да е млада.
Умира всяка истинска любов на клада.
С надежда връща се при страстното начало.
За другите любови времето е спряло.
Дали като дървото и човекът съхне?
Или е тленността в душата си премахнал?
Че съществува любовта във него още,
вперете погледа си във небето нощно.
28.08.2025 г. 19.19 ч., Банкя
ЧЕРНЕЯТ СЛЪНЧОГЛЕДОВИТЕ НИВИ
Чернеят слънчогледовите ниви.
Събират олио във дребни семки.
Лежат зелените баири, сиви.
И гонят в себе си невзрачни сенки.
Край тях препуска на живота влакът.
А в него качват се и слизат всички,
които като колелета тракат
по релсите над смачкани тревички.
Но, ето, влизат във тунела вече.
И ги поглъща гневно тъмнината.
От семка олиото щом изтича,
със баница го слагат на софрата.
30.08.2025 г. 11.31 ч., Радомир – влак София – Благоевград
СКЪСАНА ЛЮБОВ
В чакалнята на гарата приседнал,
един клошар четеше вестник скъсан.
Към чуждо никога не би посегнал,
макар и толкова да е закъсал.
А тук пред погледа му се редяха
убийства и злосторства, тежки драми.
Какви прекрасни в миналото бяха,
пък днеска са препълнени с измами.
А някога, когато млад той беше,
дори и стихове в тях публикува.
Сега му идеше да заревеше,
четейки гнусното им словоблудство.
Но в миг изтръпна, даже не повярва,
видял две думи скъсани във текста.
От крайно време той във Бога вярва.
Но днес реши на вярата си теста.
Че тъкмо вестника да хвърли щеше,
откри той словото любов сред всички.
Но, скъсано, то стенещо трептеше.
.А и, защо ли, сложено в кавички.
Любов в кавички кой ли ще приеме? –
размаха вестника и се запита.
Раздай я първо, за да си я вземеш. –
кавичка му отвърна, в дума скрита.
31.08.2025 г. 15.15 ч., ж.п. гара София – Прибирам се от Благоевград за Банкя.
АСАНСЬОРЪТ
Хотел луксозен, пълен със богати хора.
Да не повярваш, но заседнал асансьорът.
И никой да помогне се при тях не спира.
Заети всички са, от помощ не разбират.
Един клошар, незнайно как попаднал тука,
навярно сбъркал асансьора със боклука,
започнал със юмруци той да го напада,
отворил го, боклук от него само паднал.
А пък богатите, сега така спасени,
не го видели, във богатствата си взрени.
Преминали край него триумфално, гордо.
Не мислел никой, че са паднали зад борда.
След тях клошарят тъжно само се усмихвал,
във своята вселена шарена притихнал.
Отгоре някой асансьора пак повикал.
А той издигнал се високо. И…заседнал…
1.09.2025 г.7.59 ч., Банкя
КРАСИВОТО ЛЕТЕНЕ НА СЪРЦЕТО
Аз полета видях днес на сърцето.
И как във птичка то се преобръща.
А със размаха стегнат на крилете,
във детството красиво пак ни връща.
Летеше то със лястовиче ято.
С любов тежеше и над нас небето.
Отиваше си с тях доброто лято.
Вълни студени плискаше морето.
Шумяха жълти и зелени листи.
Отлитнаха и прелетните птички.
Умираха тук мислите ни чисти.
За зимата приготвяха се всички.
Сърцето само над гръдта летеше.
А щом лети, то значи, че е живо.
Навред любов и топлина струеше.
И нека. В полет всичко е красиво.
1.09.2025 г. 13.13 ч., Банкя – централен парк
РЕКАТА НА ЖИВОТА
Тече реката сред скалите.
Промушва се сред планината .
След туй политва със орлите.
И дави се накрай в земята.
Но тръгва винаги отгоре.
Сред тучни ниви се разлива.
И стига до морето скоро.
Душата си във него влива.
Във скалните хралупи скрита,
бълбука тя и си клокочи.
С вода пречистена измита,
брега си няма да прескочи.
Че винаги е с бряг реката.
Душите на живота носи.
Във нея къпе се дъгата.
И бяга по тревата боса.
Такава през живота тича.
И носи се с водите чисти.
Вода с живота се обичат.
На себе си сами са пристан.
Пристига тук и си отива.
За течене е тя родена.
Като живота, не загива
житейската река свещена.
В река и от вода родени,
да плуваме се вечно учим.
От никого не променени,
житейското вретено сучем.
И само някога, когато
пресичаме река пенлива
се сещаме, че е богатство
животът ни – игра красива.
3.09.2025 г. 11.43 ч., гара Зверино – започнато
Мездра – 11.53 ч. – продължено,
Червен бряг – 12.29 ч. – продължено,
Плевен – 13.07 ч. – завършено
ЩАСТЛИВАТА ТЪГА ЗАВРЪЩАНЕ
Черни угари орани
зима ледена очакват.
Слънчогледите небрани
за любов се все оплакват.
Слънце с огнен дъжд изгаря
пожълтелите стърнища.
Скриха се от жега в къра
мишките под коренища.
Лятото отново свърши.
Есен златолиста иде.
Буря клоните откърши.
Пак животът е корида.
Нова битка си започва
за пребъдване човекът.
Времето се пак просрочва.
Вечни ли ще бъдем? Нека!
Аз завръщам се отново
в родните поля любими.
Със сърце, за кръст готово.
И надежда да ме има.
В старите пътеки стъпвам.
И наново ги откривам.
Там, от щастие изтръпнал,
сред тревите им се скривам.
И в трева се преобръщам
сред пожънатите ниви.
В роден дом, във родна къща,
и тъгата е щастлива.
3.09.2025 г. 16.07 ч., гара Борово
ЗЛАТНА НИВА НЕОРАНА
Златна нива във полето,
скътана сред лесовете,
тъжна песничка запяла,
жъната, но неорана.
Че какво е тя без оран?
Без възвърнатия корен?
Който в нея да разпръснат.
Да умре и да възкръсне.
Тъй човек без корен свършва.
И без време се прекършва.
Както нива без орало,
времето за теб е спряло.
Всеки носи и полива
във сърцето златна нива.
Но я винаги орете.
И безсмъртни се зовете.
3.09.2025 г. 16.59 ч., гара Долапите
ВЛЮБЕНИ ГАРВАНИ
Какво си ти, аз цял живот неспирно питам?
Дали си вдъхновение, тъга и болка?
Или пък дар си за душата неизмита,
пропускала за банята си вечно срока?
Едно безмълвие, във тишината скрито
на плачещите във листата пойни птици?
Изчерпало на добротата си лимита.
Попило в лястовица Йовковите жици.
На Ботев огнеструйната любов пламтяща?
На Вазов, в Банки скрил мълвата ѝ за нея?
На Дебелянов, влюбен в бащината къща?
На Яворов, в Поморие на Лора кея?
Пътуваш ти по пътища неземни, звездни.
Една измислица, реална във живота.
Самата цвете си, но и рушаща бездна,
човекът във която трябва да се кротне.
Един друг свят, при нас, защо ли, невъзможен.
Какво тук чувства за безчувствените значат?
Животът дяволски коварен е, безбожен.
Над труповете грозно гарваните грачат…
Тодор Билчев
