СПАСЯВАНЕ – поезия на Тони Теллалов

СПАСЯВАНЕ НА БЕДСТВЕН

за кратко искам да те имам –
колкото тъгата ми да свечериш.
после разруши стените
и с първия щурец тръгни,
а вторият – да ми посвири,
излегнат в твоите следи.
да свири докато очите
в звездите видят бляскав бръмбар
и аз, със скърцане в петите,
откъсна мъртвото и пак съм жив.
тогава в топче тор ще ти изпратя
семенце от конски кестен –
вест, че някъде далеч, в безкрая,
един човек престана да е бедствен.

ДЕФИЛЕ ОТ СТАРО ВРЕМЕ

сред жегата една жена по моста мина
и старата му гърбица след нея се потътри,
като вълна от Долната до Горната земя,
и като луна, с която птиците са пъстри.
пияните престанаха да фъфлят скуката,
терзията в чаршията подпря се на аршин,
отецът трижди се прекръсти
и тихо в пазвата си плю. амин!
като дим от дървено чибуче
протяжно чезнеше налятата снага.
опъна врат магарето на въглищаря
и в маранята тежко зарева.

ИЗБЛЕДНЯВАНЕ

като суха пъпна връв
виси въжето на камбана
и вятърът го пробва –
може ли да бъде бич.
стърчат комини
и зъбати зидове чертаят
пътя на старица с два бастуна.
една коза, с която се познават,
опипва с нос прахта след нея,
а слънцето натрупва върху тях
слоеве от жега и безвремие.
телата им бледнеят като обещание
направено във няколко минути траур.

КОН

Жестокото накуцване на коня
едва ли носи лични неуспехи
днес, когато във хармония
светът се управлява с недоверие.

Накуцва конят край бунището,
избягал от нащърбен циганин.
Какъв ли рицар е ездачът му
в галопните му ветровити сънища!?

Студено е и ясно утрото, и дебнат го
онези – консумирали живота му,
с тревожната увереност на гладния,
че могат да се радват на трупа му.

След удар с чук и срязана артерия
подритват прашните копита
в тръс към друго измерение,
където чакат вече еднорозите.

С нож оголват всеки прешлен,
със срез за всеки отработен час,
че дълго служил е, естествено,
да беше се родил пегас.

След час в ораната за семе угар
остават кръв и топли кости.
Над синора стърчи нагърчено
един самотен сух бодил.

ДРУГАТА РЕКА

реката, край която не съм бродил
и никога не съм се взирал в нейните мъгли.
реката, във която не съм плувал
и никога не съм пресичал, въпреки надигналата се вода,
навярно носи кал и пясък,
носи гниещи легенди,
трупове на пренебрегнати мечти,
натам където аз съм тръгнал.

някой ден ще стигна до брега ѝ,
през наносите неживян живот ще мина
като остарял от глупост рицар,
пробягал ера подир ера
и стъпил върху здрава суха почва,
безброй огньове лагерни ще видя,
с мъже, които в пламъка се взират.

един от тях ще се изправи,
ще хвърли меча си и дрехите,
гербът си, перото и мастилото
и в огъня ще влезе гол и сам.
другарите му ще посочат
неговия безнадеждно празен пън
и свойски ще ми кажат: сядай!

Тони Теллалов