Публикуваме най-новия разказ на Иванка Попова‑Велева – автор на хайку, преводач от френски и изследовател на „разказите за предмети“, вдъхновена от Жан Батист Барониан, когото представи в списанието. „Старият часовник“ е история за паметта, за реликвите, за връзката между поколенията и за онези предмети, които носят в себе си повече от функция – носят характер, стил и човешка съдба. Разказът продължава линията на Попова‑Велева да съживява вещите и да превръща ежедневното в малка философия за времето, наследството и мястото на човека в собствения му дом.

СТАРИЯТ ЧАСОВНИК – разказ на Иванка Попова-Велева

            В дома цареше пълна тишина. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник, чийто механизъм равномерно нарязваше потока на времето на малки частички, наречени секунди. По красивия циферблат с римски числа от едно до дванадесет се движеха в кръг около една обща ос две изящни стрелки – едната, по-къса и по-широчка, показваше часовете. Тя се преместваше по-бавно и някак по-авторитетно. Другата, по-дълга и по-тъничка, която отброяваше минутите, беше по-нетърпелива и сякаш припкаше пред посестримата си, забързана по циферблата. Зад стъклото на малко прозорче се виждаше махалото с меки златисти оттенъци, което се люлееше ритмично, отклонявайки се ту наляво, ту надясно, но всеки път на еднакво разстояние.

            Сгушено във фотьойла, в очакване родителите му да се приберат след работа, детето не откъсваше очи от стария часовник. Той беше като някаква магия! На всеки кръгъл час, а след това и на половин, се чуваше мелодично, едва доловимо позвъняване – приспивно и меко като кадифе.

            – Толкова е стар, а работи неуморно ден и нощ – промълви момченцето на глас. – И е толкова красив! „Годините никак не са му се отразили”. Като на баба Мими.

            – Много благодаря – отговори глас. – Радвам се, че мислиш така. Знаеш ли, има предмети, които с годините стават по-красиви и придобиват по-голяма стойност. Покриват се с патината на времето. Някои стават дори уникални, защото подобните на тях, по една или друга причина, изчезват.

            – А ти? – попита детето. – Уникален ли се?

            – В определен смисъл – да. Но не толкова защото не се намират други екземпляри като мен. Има ги все още, макар и рядко вече някой да си служи с тях. А по-скоро защото аз съм семейна реликва.

            – Какво е това?

            – Не знаеш ли? Ще ти обясня. Това е предмет, който се пази като скъп спомен. Аз бях преди много години сватбеният подарък на твоя прадядо от неговия кум. Бяха много добри приятели и съдружници в търговията. Кумът ме купи и ме донесе чак от Виена, затова дървената ми кутия е с орнаменти в стил „сецесион”.

            – И часовниците ли имат стил? – учуди се детето.

            – Разбира се. Точно както архитектурата, живописта, музиката и всичко останало. По характерните им особености можем да отнесем всяка творба или предмет към определена епоха, а оттам – и към конкретно столетие.

            – Колко интересно! – възкликна детето. – И колко много неща знаеш…            

            – И ти ще научиш, ако се интересуваш. От теб зависи, а също и от средата, в която си се родил и живееш. Затова трябва много да цениш и уважаваш семейството си. Трябва да знаеш подробностите от неговата история. Ето например, във вашия дом има още реликви. Можеш ли да посочиш една от тях? Вече ти обясних смисъла на думата.

            Детето се замисли, огледа се и превъзмогнало първоначалната си неувереност, посочи към другия край на салона.

            – Пианото с метронома, на което е свирила майката на баба Мими, самата баба Мими, мама, а сега се уча да свиря и аз.

            – Браво! Точно така. Виждаш ли, думите ми не са отишли напразно.

            Щастливо от похвалата, детето потъна в напрегнат размисъл, в който се зараждаше новият въпрос.

            – Разказвали са ми, че моят прадядо е бил, също като теб, много красив, точен като теб, организиран, дисциплиниран, но също така благ и с кадифен глас като твоя. Мислиш ли, че между предметите и техните стопани съществува някаква прилика?

            – Мисля, че след дълга употреба предметите със сигурност заприличват на стопанина си. Вземи например една книга. В началото е изборът на самия автор и на конкретното заглавие. Те вече ни показват притежателя – какъв човек е, с какви интереси. Те несъмнено са в синхрон, с други думи – приличат си. А след време и външният вид на книгата започва да ни говори за стопанина си.

            – А ако вземем за пример не книга, а часовник?

            – И тогава можем да намерим прилики. Всеки класически часовник като мен има свой механизъм – система от по-големи и по-малки колелца, които са свързани помежду си със зъбчета и които работят само ако са заедно в тази задача: да движат по точно определен начин стрелките и да показват часа. Човекът също е изграден от системи – сърдечно-съдова, стомашно-чревна, дихателна, отделителна и т.н., които работят в синхрон. Ако някое „колелце”, разбирай орган, се повреди, това означава, че човекът се е разболял и организмът му не работи правилно. Така че той трябва да се лекува.

            – Разбирам. Това, което казваш, ми се струва много важно. То е също като семейството, нали? Ако някой от семейството се разболее, страдат всички. Ако почине, както моите прадядо и прабаба, семейството не е същото и трябва да се пренастрои за по-нататъшния си живот.

            – Умно дете! Поздравления.

            Изпълнено с радост от похвалата, детето продължи да разсъждава на глас:

            – Но нали знаеш, че всички часовници не са от „класически тип”. Има и такива, които работят с батерия. И те ли приличат на хората?

            – Да – отговори след кратка пауза старият и мъдър часовник. – Само че те приличат на определен тип хора.

            – Какъв? – още по-нетърпеливо попита момченцето.

            – Ето какъв. Нали знаеш какво се случва с батерията, когато се изтощи?

            – Изхвърлят я и я заменят с нова.

            – Така. Изхвърлят я и от нея не остава и следа. Часовниците на батерия приличат на хората, които си отиват от този свят без да оставят следа след себе си.

            – И защо става така?

            – Защото животът им е бил монотонен, рутинен и безинтересен. Точно както и тяхната работа.

            – Аз не искам такава работа и не искам да заприличам на часовник на батерия! – възкликна възбудено детето.

            – С твоята интелигентност и любознателност, мога да те уверя, че няма такава опасност. Ти принадлежиш към най-младото поколение и аз съм убеден, че ще бъдеш в живота като един постоянно усъвършенстващ се смарт часовник! Но не забравяй, че той е индивидуален и мобилен, за разлика от големите стенни часовници…

            В антрето светна лампата.

            – Тони, скъпи! Прибрахме се – чу се гласът на майката.

            – По-тихо. Той май е заспал – прошепна бащата.

            – Не съм. Чакам ви – обади се момчето.

            – И какво правеше в тъмното, докато ни чакаше? – усмихна се майката.

            – Разговарях със стария часовник – сериозно отговори детето.

            – Ти си сънувал, момчето ми.

            – Не съм. Той наистина ми разказа много интересни неща. Вярно ли е, че старият часовник е сватбеният подарък на прадядо от неговия кум?

            – Вярно е. Но ти от кого научи тази подробност?!

            – Ами от него…

Иванка Попова-Велева