Листата висят безпомощно, птиците се събират загрижени по жиците, а последните хризантеми светят като деца на отминалото лято. В „Есенни тревоги“ Севдалина Тодорова изгражда жив и многогласен свят, в който всяко същество предусеща настъпващата промяна и търси своя начин да я преживее. Неусетно преминава от внимателното природно наблюдение към тихото знание за кръговрата. Зад привидното опустяване остава увереността, че зимата е изпитание, а не окончателен край. Птици, дървета, животни и хора ще преживеят студените месеци по своему, запазвайки най-необходимото: желанието напролет да започнат всичко отначало.
ЕСЕННИ ТРЕВОГИ – импресия на Севдалина Тодорова
Есента идваше необичайно притихнала: листата по дърветата висяха безпомощно, като че ли им беше все едно какво ги чака от тук нататък. А слънцето? – сутрин се мусеше, по обяд се изсилваше, а после в ранния следобед внезапно изчезваше от хоризонта. Къде ли се бяха потулили щурците от лятото? Дали щяха да помнят песните си след зимата? Те ли ще пеят догодина или техните деца? И никаква мравка по земята. Представям си как се бяха изпокрили под цепнатините, примъкнали планини от зрънца и не знам какво още ядат мравките.
Сутрин, пък и не толкова рано, по кайсиевото дърво кацаше една едричка, като че ли пъстролява птица, обагрена в светлосиньо и с черна, дълга опашка. Оглеждаше градината и после с писък, разочарована от обезплодените дървета, се впускаше на оглед при съседите. Или кълвачът – той все намираше какво да клъвне по кората на старите дървета. Усърдното му чукане стоеше самò във въздуха… Все по-умърлушените птици се събираха по жиците, загрижени пред настъпващите есенни дъждове.
Оредяваше и живият плет безмълвно. Всеки изминал ден улицата през него се виждаше все по-добре, а на сутринта земята беше покрита с листенцата му. Тук-там из уморените от плод градини се виждаха бухнали кълбета хризантеми, бели и червени, последните деца на горещото лято.
И листа, листа, листа по земята… Често и гръмогласно се чуваше машинка за дърва и някоя закъсняла кола, пухтяща по стръмнините на селото. Страничните улички в по-ниското бяха покрити само с едър чакъл и вече доста години копнееха да заприличат на главната – покрита с нов и гладък асфалт. Но уви! Колите, които пъшкаха по тях в неистовата си амбиция да стигнат асфалта, протриваха гумите си с характерен звук, който усилваше есенната тъга. И хоп – на асфалта! За града.
А и жабите се изпокриха. От седмица на седмица, и от години, около шахтата, като достолепна, измършавяла старица, излизаше едра, пъстра, тромава жаба, несмущаваща се от човешкото присъствие. С часове стоеше застинала между тревичките, сляла се с тях, като че ли обмисляше събитието на живота си. Тук изглежда, около водата, се беше родила, кой знае кога, и неизменно намираше пътя насам, когато децата я хвърляха с крясъци на поляната отсреща.
Разредиха визитите си гостуващите, макар и за кратко рептили. Веднъж, през ранната есен, една подобна твар, дълга и угрижена, излезе от въпросната ливада. Подгонена от тъмните заплашителни облаци, запраши към близката гора, надигнала глава. Движеше се по шосето, като нас хората, опашката є чукаше припряна насред асфалта, синурник є казваха. Бързаше да изпревари първите тежки капки.
Битката между хлорофила, зеленият цвят на листата и каротина – златният, през есента прави атмосферата наоколо най-вълшебното място за душата. За едно известно време очите се радват на пъстролистието, че после познайте – дърветата като че ли се осъзнават, и оставят да стърчат само голите си клони. За през най-студеното…
Оглеждах ревниво своя природен свят: дървета, храсти, цветя, птици, съседските кучета и котки, а вечер виещите като малки деца чакали, оградили селото откъм гората. И те и аз се готвехме за промяната. Макар и все осезаема да беше тя – и те и аз знаехме, че това е само за няколко месеца, и те и аз ще оцелеем, всеки по своему. За да осъмнем напролет с най-необходимото: желанието да почнем всичко отначало.
Севдалина Тодорова
Текстът е представен в редакцията на сп. “Картини с думи и багри от автора.
Първа публикация в сп. “Природа” (изд. на БАН), брой 4/2019 – бел. ред.
