На 90 години Стефан Цанев остава един от най-силните, най-ясните и най-неподкупните гласове в българската литература. Поет, драматург, писател, мислител, автор, който превърна думите „не“ и „да“ в нравствена формула, а поезията в човешка територия, където страхът няма място. Неговите стихове прескочиха линиите на „желязната завеса“ и новото хилядолетие, на всички политически сезони и раболепия, защото говорят за онова, което не се променя с времето: честност, смелост, достойнство, и за онази “чиста следа в снега”, която остава след чистата съвест. Днес отбелязваме неговия 90-ти рожден ден и се връщаме към стиховете, които продължават да ни учат на достойнство.

ВЪВ ФОКУСА НИ: СТЕФАН ЦАНЕВ

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН (90 ГОДИНИ) НА СТЕФАН ЦАНЕВ – статия-есе на Габриела Цанева

90 години – достигнат хоризонт, мечта, творческа завършеност?! Или отново – полет и поглед към нови пространства?!

„Мозъкът не бива да се оставя на спокойствие нито миг“… Тази мисъл изгаря очите ми – мозъкът не бива да се оставя на спокойствие… Или – мозъкът не ни оставя на спокойствие?! “Цялто тяло служи на мозъка” – тогава – кой точно принуждава мозъка да работи, да помни, да мисли, да твори… Ръцете само дращят онова, което бумти в главите ни, удря по черепа и иска път – накъде – към свободното “никъде”, към нечий чужд мозък… през нечии чужди очи…

*

Преди няколко дни, на първа страница на сайта skif.bg, мое интервю се оказа до статия за новата книга на Стефан Цанев – избрани стихотворения “Носете си новите дрехи, момчета”.

“Не казвайте: утре с вик на площада/ ще кажа истината, после – на клада!/ На клада, но утре. /А днес потърпете,/ днес се налага да премълчим…”

Стихотворение, песен, пиеса… послание, което прекоси “желязната завеса” и новия век… Всъщонст, и новото хилядолетие.

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА –

Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.

Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…

Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…

Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

В тази статия, изготвена по материали на БТА, поетът споделя, че като свое нравствено кредо би посочил стихотворението “Истинската смърт”…

ИСТИНСКАТА СМЪРТ

Ако умра след дълго боледуване –
не вярвайте, че съм умрял
от рак или туберкулоза.
Червената армия на моята кръв
е добре обучена.
Ако умра внезапно –
не вярвайте, че съм се самоубил.
Аз съм достатъчно страхлив и разумен.
Но ако все пак умра…
Не търсете куршуми в черепа ми,
не търсете нож в корема ми,
не търсете цианкалий в кръвта ми.
Обърнете внимание на коленете ми.
Ако откриете белези от пълзене –
това е моята смърт!

Стефан Цанев

Когато бях дете си мислех – “А как да различиш по коленете белезите от пълзене от тези, причинени от падане”? Тогава мислех конкретно, не точно защото абстракциите ми бяха чужди, а защото по коленете си имах доста белези от падане (проходила съм рано, прескочила съм пълзенето, та затова, казват, доста съм падала… и падам). И до днес не знам белезите от падане броят ли се за смърт.

“Достатъчно е да казваш спокойно “не” и “да”, за да живееш спокойно… Тук мисълта остава недовършена и някак скъсана – нали не говорим и не търсим спокойствие?!.

А после се замислих… колко просто звучи – да казваш “не” и “да”. И колко е трудно…

ДА БЪДЕ ХЛЯБЪТ БЯЛ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО

Да бъде хлябът бял – не е достатъчно.
Да имаме коли – не е достатъчно.
И жилища да имаме – не е достатъчно.
И светлина да имаме – не е достатъчно.
Да имаме пари – не е достатъчно.
И почести да имаме – не е достатъчно.
Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно – ако не съжаляваш за днешните дела.
Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно – ако спокойно казваш “не” и “да”.
Достатъчно е, ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е, ако вярваш, макар че недостатъчно постигнал си
мечтите на земните си дни –
защото, запомни :
да бъде хлябът бял – не е достатъчно.

Стефан Цанев

Ще оставим ли чиста следа, ако казваме “не”, ще оставим ли честна следа – ако казваме “да”…

Достатъчно ли е – съвестта да е чиста?

Душата ми плаче за сняг – това е стихотворението, което помня и не забравям, което винаги идва в ума ми, когато някъде видя стих, в който поет говори за душа… Не “душата ми е стон”, не “в душата ми се борят две души”, а точно – душата ми плаче… за сняг

ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ ЗА СНЯГ

Душата ми плаче за сняг,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи…

Душата ми плаче за сняг.
Доста живях, колко остава?
Чака ме моя бряг:
ругатни или слава – нямам представа…
Душата ми плаче за сняг –
чиста следа в снега да оставя.

Стефан Цанев

Напоследък твърде много души ме душат, и богове… Много поети, твърде много, хленчат пред бог и треперят пред вратите на рая. Обръгнах от такава поезия, много модерна стана, изглежда, залива ни отвсякъде, прелива. И много удобна, много приспивна – за онези, “пастирите”, които искат да имат послушно стадо, готово за стригане и немислене… (неслучайно поповете все за стадо говорят)…

Лесно е да се молиш (все едно на кого и за какво). Трудно е да бъдеш човек.

Тогава винаги се сещам за тези стихове… “когато се ражда поет, небето разтваря вратата си стара и Бог коленичи на прага смирено, защото се ражда нова Вселена, когато се ражда поет”…

Това е поезия, която поставя изкуството над бога, поезия, която има смелостта да роди нова Вселена.

Защо ли поетите (или тези, които се мислят за поети) не могат да носят тежестта на своите Вселени, защо коленичат и се молят, защо чакат милост, месия (или каквато чакат и търсят) вместо да погледнат лицето на света, вместо да го променят, ако не им харесва, вместо да потърсят в него (и в себе си) величието и безсмислието на изкуството. Защото то, изкуството, е наш, човешки продукт, наша вселена – извън природата и легендите за сътворения – изкуството е онова, което ни прави първична сила, способна да ражда светове… (Извън контекста на този текст, бих казала, че и науката успява – да създава нови светове, да попълва липси и да дава посоки.)

КОГАТО СЕ РАЖДА ПОЕТ

Когато се ражда поет
небето разтваря
вратата си стара
и Бог коленичи на прага смирено –
защото се ражда нова Вселена
когато се ражда поет.

Когато се ражда поет
палачите грабват
ръждивите брадви
въртят точилата, припяват си радостно –
палачите няма да бъдат без работа,
когато се ражда поет.

Когато се ражда поет
сократови черепи чупят ковчезите
и свирят заря на пищяли и прешлени –
за мъртвите иде второ пришествие
когато се ражда поет.

Когато се ражда поет
камбани в сърцата будят децата
обличат се празнично, втурват се весело:
На сватба или на смърт сме калесани? –
когато се ражда поет.

Когато се ражда поет
само майките плачат
забраждат се с здрача,
вторачват се с ужас в люлката празна –
за себе си майките нищо не раждат,
когато се ражда поет.

Стефан Цанев

Честит рожден ден, Поете, чичо, приятелю…

Габриела Цанева