СТИХИИ – поезия на Елисавета Багряна
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
/29.04.1893 – 16.03.1991/
КУКУВИЦА
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж ти рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори –
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета. –
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки –
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам…
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
РАДИО
Свирете ми, цигулки, екнали в нощта,
пей циганино!
Това сърце невярно, скитнишко, разкъсай
и тази прокълната черна кръв излей!
Една мелодия –
и няма вече настояще, минало и бъдеще,
далечина и близост.
Къде съм аз?
В безмълвната ли самота на моя тъмен дом,
където ме раздумват само думите на книгите
и ме прегръща скърцащият стар диван?
Или на стихналия бряг на Черното море,
де в сини летни нощи
звездите падат в ясните очи на този,
чиито клепки са извити като лъкове нагоре,
чиито мисли отлетяват като албатроси в бъдещето,
чието рамо топли моето
и тръпне под антената на мачтата запяла?
Или в града на бялата река,
в това ориенталски задимено кафене,
де предавателя, разпънат на естрадата,
поглъща тези подлудяващи мелодии
и ги излива през устите хиляди на апаратите,
протегнали в нощта към него пипалата си
от всички краища на земята…
Не съм ли там?
Не съм ли с онзи, който, седнал сам,
навел клепачи, тежки щитове над морния му лик,
като насъне слуша в тоя миг
и вижда: Черното море и оня чуден бряг,
на който няма да пристъпи вече неговия крак?
ТЯСНАТА ВРАТА
Погледни този път, в който ние стремглаво летим,
като литнали в миг две стрели, две безумни мечти,
как е тесен и прав, и затворен от двете страни
с тези тъмни върби като с две неподвижни стени…
Той ли нашият път, той ли нашият кратък е ден
от самата съдба на земята за нас отреден?
А на другия край, тъй примамлив, незнаен, желан,
дето пълна с лъчи е разтворило слънцето длан,
сякаш свършва се той: там сближават се двете стени,
и през тази врата, толкоз тясна, ще можем ли ний –
двама заедно ний – да преминем през нея отвъд,
дето светъл и нов почва другия, вечния път?
СТИХИИ
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите –
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна –
къщиците и градинките, и добитъка на хората –
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише “черното” и “бялото” –
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни –
в родния ми град?
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?
Елисавета Багряна
