SVETOGORIE – поезия на Гатя Симеонова

1.
И как от нищото,
от двама,
в желанието си безпаметни,
без мисълта за нещо трето,
как от безумния им допир
съм станала с душа на цвете?

2.
Малка,
неопитомена,
дива…
Мисля: „Сигурно не съм красива,
щом от толкова години
скитам из града съвсем сама?!”

3.
В мен кълни потребността
от топла,
ласкава
и
отзивчива
длан,
за която като малка да се хвана…

4.
Уютни домове!
Издигам ви наум
за ласката неприютена.
И нека тя ви населява!
И нека ви напусне само
за сбъднат дом наяве!

5.
Защо крило,
защо перо,
защо небе на сън ми се привижда?
Защо ме мъчи образът на птица в полет?
Предпролет е!
Небесните пътеки явно ме зоват!

6.
Дървото се явява много рядко в моя сън.
И не зелено,
не с цвета на пролетта и лятото,
не в ярка есенна позлата,
не зимно бяло.
Дървото в моя сън е синьо.

Почти невидимо.
Корона му е небосводът.
И е без корен.

7.
Прелива зрението ми от огорчение.
Светът е черен,
а вкусът на моето усещане – солен.
Светът е обгорял.
Намеквам за пожарите в душата си.
Прошепвам на нещастната сълза:
„Черней, сестро!”
Тогава някъде от сродната ни участ
се въззема песен.
Дано поне едно дърво
да цъфне с цветовете на надеждата!

8.
Най-сама съм
в оня ранен следобед,
сред онази широка, безразлична прегръдка
и сред всичките толкова чакани думи,
казани все между другото.
Най-сама съм тогава
и после…

9.
И в невъзможността
да те постигна
като дух и тяло,
ведно с сина
все още раздвоен
у теб и мен,
откривам,
че се съм била
и може би ме няма.
И тебе никога не те е имало!

10.
Бера душа – пред очите на всички.
Запътена – не знам къде?
Упътвана – все тъй от никого!
Бера душа – очите ми отворени.
И те я гледат като другите – отвсякъде.
Не виждам само кой ще набере цветята…

11.
И точно на самия връх
у мен се борят безтегловност и тегло.

Нима тополите са най-високите дървета?
Едното ми крило – в праха,
а другото – над върховете им.
Над мене и над тях
кръжи стремежът ми да полетя…

12.
Самотен мак в очите ми,
а някъде зад тях –
зелено впечатление от пътя.
Самотен мак!
Невзрачно алено петно!
Тревожи спомена
и някъде във паметта е знак
за моето зелено впечатление от пътя,
което във очите се завръща.

13.
Милвам твоето почти богоподобно тяло
със последната си обич,
с най-последните си думи,
с полудяла от разделянето мисъл,
а невярващите ми очи
са стиснати от клепачите,
за да не плачат.

14.
Слънцето изгори листата.
Те пожълтяха
и
окапаха.
Вятърът издуха слънцето
от дърветата
и
от земята.
Голите клони
изгониха птиците
някъде.
Остана само една ябълка-
златната.

15.
И когато остана със себе си –
насаме и наясно след толкова много приятелства,
и когато всичките прозорци на града угаснат,
и когато някъде по границата на нощта с деня
стигна времето на авто разговорите
и трябва нещо да си кажа,
и когато не посмявам да тревожа тишината,
мисля: „Вярно ли е, че съм носила душа?
и съм казвала, че тя е бяла?”

16.
А силата на недоверието и неверието
ме нагърча.
Разнасям я – гърбица уродлива,
неотлъчна.
Противна видимост!
Противна същност!
Обаче другаде някъде
в друг свят,
в друг живот
другото мое създание
ме чака
с гордо изправения гръб
на вярата!

17.
Върни се, Слово мое,
в моето начало!
Когато първите ми звуци
само са те предвещавали.
Върни се там
и стой недоизказано!

Гатя Симеонова