СВИДЕТЕЛИ – поезия на Кольо Колев

СВИДЕТЕЛИ

И плача, и плача, защото
отиват, отиват си птиците.
Виждам как кротко Животът
прави си примка от жиците.
Виждам как скачат листата
кротко от сухите клони.
Отиват, отиват със вятъра…
Сбогом, приятели! Сбогом!
Вас ви чакат на август слънцата,
удавени в плитките локви.
Целунете мълком челата,
които бяха някога топли.
Напоени със студ, потънете
и сънувайте своето бъдеще!
На един безучастен свидетел,
зает с това… да е тъжен.
А можех да викна след птиците…
И Животът… можех!… От жиците…
Но плачех… и плачех… и плачех…

ПЕЕЩИЯТ ЧОВЕК

Щом ръба на лудостта
викът му яростен прекрачи,
несигурно се олюля
всяко негово „Не скачай!“.
А долу бе море –
тълпа от милиарди!
„Виж ни хубаво, добре!
Нима приличаме
на паднали?!“.
Но викът му се разби
във тях и ги помете!
С ехото се съюзи
и се завърна като песен!
През отворената му уста
към недрата се промуши.
Той учудено запя…
И в гласа си се заслуша.

*

Разместват света.
Тектоничните плочи,
по които вървя
с премерена точност
от малко дете,
от момче
и от юноша,
сега се въртят
и всичко
е другаде.
Разперил ръце,
залитам и търся
за опора
небе
и нещо безсмъртно.
Но вятър минава
през пръстите само.
За да срещна земята
с глинени длани.

КОДЪТ НА ЖИТОТО

Виж! Натежал е класът!
Ще има и жътва, и сити.
За път – за всякакъв път,
ще месят хляба жените.

Гладът! Вечно в гладът
всички причини са скрити.
Косачи – отново на път.
Пътят – отново за ситите.

Но не бой се! Тя е Земя!
Тя пази кода на житото.
И утре зелени чела
ще вдигнат новите
победители!

ЗАВЕТ

Варвари, какво ли ще ми вземете?
Аз вече съм в номад превърнат!
Кракът ми стъпил е във стремето,
а конят ми
е здрав и пъргав!

Какво след мене ще рушите?
Какво след мене ще превземете?
Няма хора!
Ничия
земя,
белязана от преселение.

Тя иска някой да й дава!
Не можехме ние… но ако останете…
Създайте, варвари, държава!
И нека
да е с името
България!

НА НОЖ!

Познатото усещане – в окопа.
И враг повярвал в своята победа.
Остава му обаче да прескочи
най-важната последна педя.

Която педя бива я в това
да се свива във юмрук, където
мрак е и единствената светлина
е проблясък, дошъл от острието.

Щом питащи отново ни държат,
отзад на прицел погледите коси
на жените ни, децата, паметта –
един е отговорът на въпроса им.

Светът, във който съм роден –
със него и ще си отида!
Ще го браня
до последно!
В себе си
ще го зазидам!

Най-хубавата дума „Мамо!“,
Добрият старец горе,
Езикът български и знамето –
за тях,
до края
ще се боря!

И дори ако ли някой ден
светът тотално се побърка,
Моят Свят
със Мен
единствено
ще падне мъртъв!

Кольо Колев

Подбор: Павлина Петкова