СЪН ЗА ЗИМА – поезия на Владимир Луков

ФИБРИ ОТ БЕЗКРАЯ

Вали без умисъл така, че във въздуха
ситни и нежни снежинки се маят…
Ту плавно се вдигат…
Ту плавно се спускат,
подети от полъх неразгадаем…
С поглед нахлувам цял през прозореца,
който се всича сега в белотата
и тъй проследявам техния полет –
и видим за мен….
и предполагаем…
И сам – увлечен по тях – ги следвам
и те ме следват в една омая
от фибри нежни, които извезва
Полъхът вечен и жив на Безкрая…

ЕЛИТЕ

Притихва Зимата… Странно притихва
в елите високи, отрупани в сняг…
И сякаш посреща в очите ми Господ,
който навлиза наяве сред тях…
Тъй странно притихва сърцето ми… Странно
вали… И нежни снежинки кристални
полепват по моите мигли и странно
виждам през тях Небеса от воали…
В тях Зимата сякаш се готви за сватба
(а уж е старица) и чака Жениха
сред толкова много църкви и храмове,
на които елите високи приличат…

СНЕГЪТ

Вали от ниско… Вали прихлупващо
и приглушено във Тишината…
която сякаш с валежа се спуска
из от недрата на Небесата…
С нея врабците в храстите гъсти
се умълчават, когато минава
някой задъхано… или във въздуха
ястреб прелита ужким нехайно…
Пътят, който нощес е проправен,
вече се губи във белотата…
(както се губи и във тъмата),
за да нахлува у нас Безкрая…
Толкова ниско вали и прихлупва,
че вече Небето в мигли пулсира
и тихо превръща Земята в хралупа,
в която самата Вечност се свира…

ЗИМНИ ДЪРВЕТА

Отрупани в бели къдели от сняг
тия зимни дървета срещу Слънцето
светят…
С дълги стъпки отеква снегът
току под нозете ми…
Пощальонът, забързан, идващ към мен,
вади от чантата днешния вестник.
Аз го поемам, но в този момент
рухва сняг върху вестите…
Все в същия миг от внезапния срив
пощальонът учуден проглежда
и вижда как тия дървета от сняг
срещу Слънцето утринно светят…
Как носят се слънчеви вести сега
по всички кристалчета снежни,
как мигом до всички души и сърца
пристига най-чудния вестник…

ПЪРТИНА

Тръгва някак… Ей тъй, доловима
само от моя вътрешен поглед…
който сега върху белия лист
дума по дума в стих се открива…
Уж поисках тя да се случва,
но се налага неумолимо –
както ме следва моето куче…
Както и друг след мен ще мине.
Всъщност, прибързвам… Полето е бяло…
Снегът е дълбок… И е люта Зима…
Аз съм приведен… И още навява…
И следата е бяла… И е невидима…
Ако се случи да я проправя,
ще минат оттук стотици хора…
И ще изглежда съвсем безобидна
докато цъфне небивала пролет.
Тогава тя ще стане опасна…
И е възможно да ме пустосват,
заради стъпките много по нея…
Вледенени и нескопосани…

СЛЪНЦЕТО

Прокрадва се косо като престъпник
между отрупани в преспи борове…
Ту се повдига… Ту се снишава…
А е ранен следобед.
И е в повече бялото.
Взира се странно и все така – косо.
Сякаш нарочно се труди да види
накъде ме отвеждат безцелните стъпки
на тези безцелни и вяли стихове…
А безцелно излезе и то зад мъглата.
И косо го гледам. И се прокрадвам
подобно ловец край белите борове.
И го преследвам… И то ме преследва…
Само в снега е в повече бялото.
А в него сме двама наясно и тясно.
С крачка напред съм все пак аз…
И с нея, изглежда, аз съм опасният…

ПЪТЬОМ

Брезите със клонки, отрупани в сняг,
спускат ресни от бяла драперия
над пътя, по който – Бог знай откога! –
вървя безпаметен – като във себе си…
Не помня кога в самота съм се раждал
и как съм сънувал живота си вечен
сред тази отчайващо бяла Гора,
в която нищо не бива далечно
и близко…
И знам ли
в тази човечност
тя ли е в мене…
аз ли съм в нея…
Ех, тази драперия – хем скрива света,
хем го разкрива пътьом у мене…

СКРЕЖЪТ

Скрежът, провиснал като риза съдрана,
от отдавна разкрива нечия бедност
и богатство, понеже виси на гирлянди
по дървета и храсти с една извънредност…
Ала ние, с бедняка, поначало се знаем
тъй както се знаем с моето куче…
То побягва навън с изумителна радост
и на скрежа поглежда като на случка.
И с богаташа се знаем – сто на сто сигурно –
както се знаем със Слънцето утринно…
То разнищва през скрежа своите мисли
и в душите ни пламва с обич разискрена…
Кой знае защо, но това е то знание
в тази оскъдица с неизмеримо богатство –
да излязат децата ми, трите, пред прага,
а скрежът на златни гирлянди да пада…

ВРАБЧЕТАТА

Дърветата вънка, отрупани в сняг,
не трепват, не смеят да трепнат…
Нито въздухът леден трепва над тях,
нито малките сиви врабчета.
Те се гушат сред тях като някакъв плод
посред зима узрял безнадеждно
в белотата, в която Животът убог
сред невидими дни ги отвежда…
А отгоре с рояци снежинки Небето
ги посипва и милва така, че
те оперват крилца непокорни в сърцето
и в душата на своето ято…

РИДОВЕ

Притъмняват отсреща самотните ридове
и обръщат дъха на декември снежинки…
Аз ли ги гледам… те ли ме гледат!…
(Ех, мои несретници, неутешими!…)
И тъй се виждаме… И се подпитваме –
да понаучим нещо за себе си…
Как те мълчаха толкоз години!
Как аз им говорех неоспоримо…
Странници тъмни… Тях едва ли
някой адепт ще сметне за луди…
Дума им давам – да не издавам
как неподвижни вечер танцуват…

ЗИМНА ЛУНА

Блести и огрява тъй както никога
това тихо и бяло поле,
което стеле току пред нозете ми
дъх от светлици и скреж…
Странно ме гледа… И аз я гледам.
Уж е отгоре, а отдолу просветва
в тия сребристи кристали снежни,
в които танцува и се оглежда…
И уж се любува сама на себе си
в блясък, скришом дарен от Слънцето,
ала тъгува с тъгата му сякаш…
От Него излъчвана…
И от сърцето ми…

УРОК ПО ОБИЧ

Долитат врабчета тук, на перваза.
Трохи кълват. И се опърпват.
И се боричкат. И вдигат врява –
кое от кое повече да гълта…
Милите… Вън е виелица зимна –
навява преспи, отвява преспи
и като мисъл непостижима
блести нарочно в кристали снежни.
Инак, зная – не знаят врабците
как се явяват трохи на перваза…
Зная и туй – и те твърдо знаят –
каквото грабнат, им се полага.
Но вън е зима. Оскъдица.
И пак протягам ръка и ръся…
И пак е борба. И пак Виелица
люто кръжи… И е навъсена…

ПО СНЕГА

Снегът със белотата си увлича
ято яребици по безкрая…
Кога летят!…
Кога ситнят с нозете си!…
Следите им –
объркани
до лудост…
…И вой на вълк,
упорстващ да узнае
в коя посока
влюбените
тръгват…

Владимир Луков