НЕЗАГЛЪХВАЩИ ГЛАСОВЕ: НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Роден на 07.12.1909 г. в Банско
Разстрелян на 23.07.1942 г. в София
Не е юлилейна годишнина от разстрела му… Не е.
Но днес прочетох пост на Даниела Горчева, във връзка с годишнината от смъртта му…
Харесвам Даниела Горчева, уважавам я – като личност, като журналист и общественик. Харесвам будната съвест и постоянството, с което защитава своята гражданска позиция. И в голяма степен, бих казала, че споделяме единна гражданска позиция по много съществени въпроси. Неслучайно Даниела Горчева беше гост редактор в два броя на сп. “Картини с думи и багри”.
Познаваме се отдавна, виртуално. Благодарна съм й за това, че тя започна да цитира документалната ми повестта “Миналото в мен” в статиите си за горянското движение в България. И именно нейните публикации по темата започнаха да повдигат завесата на мълчание, която покриваше този период от новата ни история. А, да се повдигне това покривало, бе кауза за мен, която промени живота ми.
*
Нейните думи, по повод личността и политическото поведение на Вапцаров, написани с нейния журналистически патос… нараняват дълбоко картината, която сме имали в съзнанието си… и имат способността да променят. Да променят нас, и представите ни, и позициите ни. Нали затова са добрите журналисти?!
Но, понякога… твърде силните думи имат обратен ефект… Започват не да рушат, а да бетонират представите, които целят да променят…
Днес това се случи с мен. Един журналистически пост, който целеше да даде лице на терорист и човекомразец на един поет, ме провокира да публикувам днес, в неюбилейна година, неговата песен и неговия зов! Този пост няма да промени отношението ми към Даниела Горчева и нейната апостолска дейност. Но няма да промени и отношението ми към Вапцаров – поетът, защитил поезията си с кръвта си.
Защото този поет, както и Ботев, плаща най-високата цена за идеала си; защото този поет, заедно с Ботев, е бил любим поет на героинята на книгата ми “Миналото в мен”… Защото 23-годишното момиче, осъдено на смърт като враг на народа през 1951 г. за дейността си като активист на опозиционния ЗМС и вдъхновител и участник в горянското движение от съпартийците на Вапцаров, 10 години след негодия разстрел е отивало към своя разстрел, вероятно, с неговите думи в ума – “но в бурята ще бъдем пак със теб, народе мой, защото се обичахме”…
И никакви агитации, все едно дали почиващи на верни факти или не, не могат да променят онова, което е вечно – незаглъхващия глас на поета, платил най-високата цена за своята мечта…
редакционен коментар
д-р Габриела Цанева, гл. редактор на сп. “Картини с думи и багри”
ТОВА Е ПЕСЕН – поезия на Никола Вапцаров
ПИСМО
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.
*
А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!…
И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
*
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери…
За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
БОРБАТА Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКА
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червей.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме!
14 ч. – 23.07.1942 г.
Никола Вапцаров
