УЧАСТ – поезия от Петко Огойски
СЕЛЯНЧЕ
Още помня сивите волове,
още помня сетната бразда,
под надвиснал небосвод оловен
аз поех със радост за града.
За да уча в каменните здания
на живота тайнствения ред,
смисъла на битки и въстания
в участта на селянина клет…
И – оставил китните долини,
в каменните дебри на града,
срекнаха ме стъклени витрини
със суетен присмех и вражда.
С вълчи вой от шарени трамваи
тук щуми моторния поток…
Това ли си, майчице Българийо,
моят дядов, моят башин Бог?
– Добро утро! – кому да извикам?
– Бог доброто! – кой ще изрече?
Че тълпа, бездушно многолика
като порой мътен ме влече…
Аз зажалих пъстрата торбичка,
колибата, залъка корав,
че противно тук ми беше всичко
разбунило селския ми нрав…
И заклех се мислено в душата,
да се уча трезво, за да знам,
как на селските си, клети братя,
по-човешка участ да създам…
АГЛОСИЯ
Прорицател незнаен е сложил
на челото ми страшния знак:
по душа – да съм знатен велможа,
по съдба – да съм жалък бедняк.
Да съм жрец на блюстително слово,
над пороци и козни изкусни,
а обсипан от кал и отрова,
да мълча със заключени устни…
Да съм глас от свещени завети,
да съм сноп от сияйни зори,
а в тълпата на слаби и клети
непрогледна мъгла да ме крий…
И жигосва ме лютата клетва
на челото с фатална дамга,
над която и слънце не светва,
но и мрак не покрива сега…
