НЕЗАГЛЪХВАЩИ ГЛАСОВЕ

РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ

Роден на 04.12.1875 г. в Прага, Чехия

Починал на: 29.12.1926 г. в Монтрьо, Швейцария

В ДУШАТА МИ ОСТАВА ПРАХ – поезия на Райнер Мария Рилке

ЖЕРТВА

Как цъфти плътта ми по-уханна,
ти откак край мене се вести;
виж, вървя по-стройна, по-желана,
а ти чакаш само: кой си ти?

Виж, отрони лист по лист, угасна
миналото, скри се без следа.
Само твоята усмивка ясна
бди сама над мен като звезда.

Всичко, що сред моя сън догаря
и без име свети като блян,
искам аз да сложа на олтаря,
от косата ти без шум запален
и с гръдта ти леко увенчан.

1905–1906

АНГЕЛИ

Те всички имат устни морни
и с грейнали души, над тях
понявга в сън цъфтят покорни
невям желания за грях.

Ни скръб, ни радости познали
в градините на бога вън,
мълчат те, сякаш интервали
сред неговия звучен сън.

Щом само си прострат крилата,
те вихър будят сред нощта;
като че бог със свойта свята
ваятелска ръка прелиства
светата книга на Света.

1899

АБИСАГА

I
Лежеше тя. И детската ръка
о вехнещия беше прикрепена,
и сладки, дълги часове така
пред старостта му бдеше натъжена.

Понявга само лик към него тя
извръщаше, когато шум довее;
и всичко пламенно, що бе нощта,
прииждаше, тълпеше се край нея.

Трепереха звездите с нея. Мрак
проникваше и лек, и ароматен.
Завесата се движеше и знак
ѝ тихо сякаш правеше в тъмата.

Но стареца обвила като брат,
нощта на всички нощи непознала,
тя девствено сред царствения хлад
като душа лежеше, скръбно бяла.

II
Седеше царят, спомняше си пак
усилия, наслади неизпити
и кучката си… После падна мрак,
над него Ависага с поглед благ
се сведе. Сякаш изоставен бряг
животът му лежеше под лъчите
на двете ѝ съзвездия — гърдите.

И ето: като всички познавачи
прозърна той през своите клепачи,
че го докосват сестрински уста;
зелено клонче чувството ѝ беше —
не го преви към почвата му тя.
Потръпна като куче пред смъртта,
в кръвта си диреше се и слухтеше.

1905–1906

ЕСЕНЕН ДЕН

Господи, време е. Спусни криле
над слънчевия лик и ветровете
да литнат из просторното поле.

За плодовете сетни повели
по-южни още дни, та да узреят
и сладък сок във тежък грозд да влеят
на лятото последните стрели.

Бездомният дом няма да сгради,
самотният сам своят път ще мине,
ще броди из пустинните градини,
писма ще пише дълги и ще бди,
когато вън листата бавно гинат.

1902

ПОЕТЪТ

Ти отлиташ, час, без шум в простора —
ето ме, от тебе съм ранен!
Сам, какво бих могъл аз да сторя?
Сам със свойта нощ? Със своя ден?

Нямам аз любима, нито праг,
дето да отдъхна, да забравя.
Всичко, що докосвам — озарява,
но в душата ми остава прах.

1905–1906

превод Николай Лилиев, публикувани в сп. „Златорог“, 1924 г.

СФИНКС

Откриха я с глава полуразбита —
в ръката й изстиваше цвета.
Тълпа зяпачи… Тропот на копита.
Кола към болницата полетя.

За миг очи отвори с болка скрита.
Ни име, ни писмо. Коя е тя?
И влезе лекар, тихо я запита.
И поп — не трепна нямата уста.

Среднощ да каже нещо се опита…
Но никой не я чу. Тя изхриптя.
След туй изнесоха, с платно покрита,
скръбта й с нея. — Вън бе пустота.

1896
превод Петър Велчев

БЯЛ ЗАМЪК В СНЕЖНА САМОТА…

Бял замък в снежнобяла самота.
Из празни зали броди страх неволен.
В зида бръшлян се вкопчва смъртно болен,
път към света не води през нощта.

Високи, пусти небеса висят.
Копнежът през блестящите портали
се мъчи да напусне тези зали…
Часовник няма. Няма време. Смърт.

1896
превод Стоян Бакърджиев

Из „Първи стихотворения“, 1913

ЧЕТЯЩИЯТ

Аз все четях… Край влажните стъкла
ръмеше дъжд в следобедна мъгла.
Не чувах вече вятъра навън
четях като насън.
От страниците гледаха лицата
на хора, с мисли губещи се в мрак.
А времето бе спряло своя бяг.
Аз виждах как засипва светлината
мъглявостта от думи, виждах как
се рее: вечер, вечер… над словата.
Аз не отмествах поглед: редовете
се късаха и думите им вече
се пръскаха, без нищо да им пречи.
Аз знаех, че небето е далече
над паркове с лъчиста светлина.
Но слънцето след тази лятна вечер
ще мине пак — сега настъпва тя.
И някак все по-малко се пилее
над хората по дългите алеи,
и чуват те как почва да живее
шумът на най-нищожните неща.

Но вдигна ли очи, не ми се струва,
че този странен свят е станал друг.
Което е у мен, вън съществува —
без граници е то и там и тук,
и сякаш все по-силно ме вълнува.
Докосна ли с очите си нещата
и хората, разраства се Земята,
прегръща цялото небе почти,
а първата звезда над равнината
като последен селски дом блести.

1901
превод Стоян Бакърджиев

Из „Книга на образите“, 1902; 1906; 1913

ОТКРИВАМ ТЕ ВЪВ ВСИЧКИТЕ ПРЕДМЕТИ

Откривам те във всичките предмети…
Откривам те във всичките предмети,
с които аз съм свързан като брат;
във всяка капчица духът ти свети —
велик си и велик е този свят.

Като вълшебно тайнство на живота,
чиято мощ личи в безброй неща,
ти никнеш в корена, мълчиш в стъблото
и се възраждаш в клони и листа.

1899
Из „Часослов“, 1905

СМЪРТТА НА ПОЕТА

Лежеше той. Ликът му отчужден
върху възглавниците бе изправен.
И този свят, доскоро съзерцаван,
от неговия разум изоставен –
потъна в своя безначален ден.

Не знаеха дошлите в тоя миг,
че себе си той беше слял с нещата,
с това небе, с ливадите, с водата
и всичко тук бе неговият лик

О, как челото му все тъй привлича
простора, въздуха, безбрежността!
И мраморната маска на смъртта –
тъй мека и разтворена, прилича
на нежен плод, изгниващ в самота.

1906
превод Петър Вечлев

ПАНТЕРАТА

Очите ѝ в желязната решетка
се взират, сякаш без да я съзрат.
От прътове безброй е тази клетка
и нереален е света отвъд.

Тя пъргаво снове от ъгъл в ъгъл,
нищожното пространство я гнети.
Танцува силата! Но в танца кръгъл
една скована воля виждаш ти.

Пердето на клепача трепва вяло,
зад него се промъква нечий лик…
Разтърсва тръпка гъвкавото тяло —
в сърцето ѝ угасва тя за миг.

1903

превод Петър Велчев

Из „Нови стихотворения“, 1907; 1908

Райнер Мария Рилке

Подбор Надежда Александрова