В ПАМЕТТА НИ: ТОДОР ЦАНЕВ

В НОЩТА – стихотворения на Тодор Цанев

11.12.1931 г. – 21.05.2023 г.

НА ПОЕТА

Бе млад бохем. Сред шум и суета
отрони звън свенливо твойта лира –
възторжен химн за дивна красота
понесе се над дим и смрад в ефира.

И ето вечер в бурния локал,
ще дойдат кротко твоите познати
и в сянката на грижа и печал
ще почне пир, а почне ли.., крилати

и скръб и самота изчезват в миг;
сърцата в обич и копнеж преливат;
вино/ и смях, и звън, и глъч, и вик
над масите се плискат и разливат.

Тогаз, велик, изправяш ръст над тях
и с патос почваш свойта канонада
прекъсвана от френетичен смях
и изблици на нежност и наслада.

В неспирен бяг отлита младостта,
но младите са шеметно пияни,
за да се вгледат мъдро в есента
и в скъпите й багрени премяни.

А тя дойде и в нейна власт сега
догаря бавно миналият спомен.
Поете, ти, покрусен от скръбта,
си в своя град и в своя дом бездомен.

Мълвата те лиши от светлина.
О, горък плач оглася тишината.
Ти плачеш за любимата жена,
шо толкоз рано ти отне съдбата.

Ужасно тъжно. Черна нощ понася те
в простора на безброя,
де вместо злоба, слава и разкош
очаква те на вечността покоя.

А беше младост, беше суета…
Блестеше в златен блясък златна лира
и песни за любов и красота
се носеха навред над нас в ефира.

БУРНА НОЩ

Тъма, а в тъмата със трясък зловещо
се трака прозорец прогнил…
Ще свърша, но ето задържа ме нещо:
животът е толкова мил!

Жена ми до мене се стряска в леглото,
тресе я мъчителен сън.
Детето, отдавна заспало дълбоко,
не чува, че буря е вън.

Ей хлопат отново. Ще счупят вратата…
Мерзавци, как нямате срам?
Не мога последний си час в тъмнината
да бъда спокоен и сам!

Идете си! Взехте ми всичко… вий знайте:
без зрънце е моят хамбар.
Идете си, юди, нима ще терзайте
пак мене … о, страшен кошмар!

Фучат ми ушите, глава ми се цепи,
треперя и цял съм във пот.
Решил съм/ но пак тия мисли нелепи
ме спират … все пак е живот.

Жестоко, но истина – Ад е земята
и жалка е нашта съдба.
Платените шайки ограбват селата,
оставят ни с гладни гърла.

Аз, който обикнах живота, земята,
днес стискам въжето в ръка.
И бързам да стегна в готовата примка

врата си … О, Боже, прости!
Прощавай дете, че те рано оставям –
от утре в света сте сами…

*

Излезе на пръсти … А бурята ревна
и с вой страховит заглуши
печалния стон и въздишка последна.
Нещастник… издъхна, уви…

НОЩТА ЩЕ БЪДЕ ПОБЕДЕНА

Безкрайна нощ, безбрежна пустота…
Стаила дъх е цялата Вселена.
И сам – самотен, сам сред самота,
блуждая аз, измъчвам се и стена.

Къде ли съм? Къде без път и цел?
Защо е този полет безконечен?
О, кой ли в миг на ярост е отнел
покоя тих в живота вековечен?

Спри, ужас земен, спри! Я, нечий глас
от дъното на хаоса долита –
“родина… враг… война…” – Недейте, аз
отдавна слушам злобни филипики,
недавна бях на бойното поле
и в страстите на нечовешки битки
щурмувахме със кървави ръце.

Омразата, отровните напитки
ни свършиха, отнеха ни ума
и хвърлиха ни в бездните на мрака,
тук – в бездните на вечната тъма,
де не живот, а смърт ни чака.

Кои сте вий, които в надпревара
тревожите среднощния покой?
Кое, о, жалки смъртни, ви накара
да вдигате тревожния си вой?

Смъртта ли? – Не, смъртта е недостойна.
Безумна страст ви тласка към смъртта.
О, колко още смътна и нестройна
е мисълта за НАС и за СВЕТА!

Дедите ни се криха в пещерите,
дедите ни се биха с зверове,
убиваха и биваха убити,
живяха в страх, сред мрак и врагове.

Да помним тоя страх на вековете!
Страхът слепи кристалните очи,
смущава и ограбва умовете
на до трагизъм жалките души.

Безкрайна нощ, безбрежна пустота…
Стаила дъх е цялата Вселена.
Не виждам утрото, но зная, че нощта
от слънцето ще бъде победена.

ПРИ НАС ЩЕ ДОЙДЕ РАДОСТТА

Едно ме мъчи ден и нощ:
съмнението, страховете,
че днес човекът носи ощ
жестокостта на зверовете,
че и в усмивката си той
изкусно крий недъга свой.

Хуманност? Не! Човек е зъл!
Човек с кратуната си куха
измисли страшния пъкъл.
Тогаз протести се не чуха,
а днес – след толкоз векове –
все зидат нови зидове.

Но ти, безумецо, недей!
Не бързай да петниш прогреса,
а с утрешния ден разсей
таз скръбна тягостна завеса
и виж – ще има на света
и радости и красота.

Когато морските вълни
задвижат нови свръхмотори,
когато слънчеви лъчи
прегреят снежните простори,
тогаз и полюсите, знай,
ще са прекрасен земен рай.

А тая страшна топлина,
топяща бездни и вулкани,
а тия атомни ядра –
невидимите великани,
не ще ли вкарат най-подир
човека груб в безкраен пир?

Повярвай, всеки идващ ден
ни носи нова изненада.
Ей днешният живот сразен
веч вдигна своята блокада.
Откраднаха ни младостта,
но вече идва радостта.

Тодор Цанев