В ОБЪРНАТИТЕ СТРУНИ – поезия на Кристина Тотева
БАЛКАНЪТ И МОРЕТО
В кръвта ми, тихата, напевите витаят
и шепнат ласки с пламнали очи.
В снагата ми огньовете мечтаят
на дедите ми, балканските души.
Но тегли ме, сърцето пустото
към раздраната вълниста гръд
на морето с коса разпусната,
сътворена от бриза пръв.
Че там, там в необятното
се стелят непреклонните мъгли
на душите претворени в плавното
течение на морските вълни.
Притегляш ме към себе си, макар и неусетно
и стеле се небето като огнен щит.
Размивам мислите си в теб, макар и неусетно,
приглушено от вълнистия вик.
И каква магия сега ще се случи,
когато балканът се влива в море?
Когато планините от водата засучат
и се вижда само крайбрежното небе?
Магия, изсечена във вълните,
напоена от дивите сълзи
на скалите, гледащи във висините.
Магия, родена от морето и балканските скали…
В ОБЪРНАТИТЕ СТРУНИ
И в обърнатите струни на разбития мираж
едно стенание на вятъра говори.
И в шепота му истински сълзи
на времето ръка протягат.
Не си личи, не се повтаря
момента с истинската тишина
на миналото, трепетно протяга
една откъсната сълза.
И се разстила на поляните вековни
смирение и блясък от всемир.
Раздиращи дихания, които искат
тишина и нежност, мир.
В разбития мираж е истинското време,
което влачи своето тегло.
И стене, под морето свети
едно сърце, една любов, един обков.
ПОДРЕДЕНА САМОТА
В празния ъгъл на складираните спомени
се пропука сламеният кът.
Разтвори се като пружинна арахна,
примоли се да остане за пореден път.
Докоснах го, едва се чуваше
подобие на диханни светове.
Селения, изнищени от празното
и хвърлени да тъпчат празното небе.
Едва туптящо сърцебиене,
мое, но кънтящо в самота.
Невиждащо, неможещо, раздрано,
уморено от празнотата на света.
И сгуших се в този ъгъл,
занареждах мислите си, кармата и вечността.
Зарът вече е подхвърлен
и избира сам къде ще ме остави да заспя.
Следя го с поглед, дишаща на пресекулки.
С думи свити като на игра
се готвех за поредната награда,
поднесена в олтарите на съвестта.
Завъртя се квадратът излязъл от мен.
Зачупи стените си – моите мисли.
Прегъна се като стволов ден
и се сгуши в най – тъмното на мойте кисти.
С треперещи нокти докоснах стените,
изтръпнала от очакващата ме мъгла.
Погледна го с очите си впити…
шестте кръга ме изненадаха в свойта светлина.
В деня съм… С подредена самота… И съм ЖИВА…
Кристина Тотева
