Галерия „Ракурси“ представя изложбата „Противоречия“ на Васил Абаджиев – визуално и философско изследване на човека като променливо, вътрешно противоречиво същество. В серията портрети художникът разглежда лицето като граница между видимото и невидимото, между желанието за близост и страха от разкриване. Изложбата се открива на 1 октомври 2026 г. от 18:00 ч. и ще продължи до 17 октомври. В своя авторски текст Абаджиев разглежда лицето като граница между видимото и невидимото, като място, където се срещат желание и страх, нежност и агресия, близост и отдръпване.

ВАСИЛ АБАДЖИЕВ И „ПРОТИВОРЕЧИЯ“ В ГАЛЕРИЯ „РАКУРСИ“ – редакционна статия

Цветът следва емоцията, а разпадането на образа разкрива невидимото. По този начин цветът, формата и разпадането на портретния образ се превръщат в инструмент за разкриване на онова, което човекът не може да изкаже – вътрешното движение между противоположни емоции, които оформят идентичността. Изложбата не предлага отговори, а оставя конфликтите отворени, като следи от човешката психика.

Васил Абаджиев – изложба “Противоречия”, галерия “Ракурси” – 2026

Абаджиев работи с разпадната портретна форма, силни цветови полета и психологически напрежения, превръщайки лицето в пространство на емоционални конфликти. Изложбата е част от програмата на галерията, която традиционно представя автори с ясно концептуално мислене и силно визуално присъствие.

Картината, с която галерията избира да представи изложбата е точна визуална метафора за концепцията на Васил Абаджиев за разпадане на портретния образ, превръщане на лицето в поле на вътрешно движение. Тук виждаме абстракция на образа, разпадане на формата и израз на студенината, която съпътва вътрешната личностна фрагментация. Доминиращата цветова гама хладна; но синьото и тюркоазът се смесват с топли отблясъци от пурпур и охра. Лицето не е фиксирано, а разтворено в пространството – визуализация на разпадана на идентичността между видимото и невидимото.

И точно това състояние е разказано от Васил Абаджиев – с думи и багри.

*

Човекът не може да бъде разглеждан като единно, цялостно и неизменно същество, тъй като неговата идентичност се формира в процеса на непрекъснатата промяна и взаимодействие между вътрешно противоречиви емоции и желания.

Той е съвкупност от движения между противоположности – между желание и отвращение, близост и дистанция, привличане и отблъскване, страх и смелост, самота и потребност от другия. Вътрешният живот не се случва въпреки тези противоречия, а се случва именно чрез тях.

Портретът е основно поле на моето изследване, защото според мен лицето е граница между видимото и невидимото. В него се срещат онова, което човекът позволява да бъде видяно, и онова, което се опитва да скрие. Човешкото лице може едновременно да изразява желание и страх; нежност и агресия, надежда и отчаяние.

В моето изследване лицето вече не е портрет на конкретен човек, а пространство на вътрешно преживяване. То се разпада между погледа, който сякаш се затваря и устата, която остава отворена в безмълвен вик. Цветът не описва реалността, а следва емоцията: червеното се появява като напрежение и болка, синьото като отдалечаване, а светлите полета като опит за изчезване на самата идентичност.

Усмивката тук е двусмислена. Тя може да бъде жест на желание за контакт, но може да бъде и маска, зад която е скрита тревога. Именно тези противоречия превръщат лицето в психологически образ, зад който стои драматичен конфликт между желание и отвращение, между състрадание и страх, между любов и омраза, между приемане и отхвърляне.

Не съм търсил физическа прилика, а следите на чувствата, породени от вътрешните противоречия.

Портретът в моята изложба  не се стреми да “фиксира” самоличността.

Аз се опитвам да уловя момента на вътрешното разместване – мига, в който човекът се оказва между две или повече емоционални състояния.

Има човешки състояния, които могат да бъдат едновременно противоположни и взаимно свързани. Всяко от тях променя начина, по който виждаме другия и начина, по който виждаме себе си и света.

Деконструкцията на портретния образ тук е начин да се разкрие невидимото. Колкото повече лицето губи своята фотографска или реалистична определеност, толкова по-силно се проявява истинското емоционално преживяване.

Желанието и отвращението са две противоположни, но взаимно свързани движещи сили, които определят човешкото преживяване и поведение.
Желанието ни насочва и привлича към света и към другия, но едновременно с това може да превърне другия в обект на притежание.

Отвращението създава обратното движение: необходимостта да се отделим, да поставим граница, да кажем „не“.

Тревогата се ражда между тях: в несигурността дали да се приближим или да се отдръпнем, дали да се доверим или да се защитим.

Състраданието ни дава друга възможност. То предполага способност да преминем отвъд собствената си перспектива и да разпознаем чуждата болка като своя.

А любовта поставя най-трудния въпрос: можем ли да бъдем близо до другия, без да го превръщаме в наша собственост?

В Шримад-Бхагаватам любовта е представена като безкористна и непрекъсваща преданост.
В Бхагавад-гита тя е свързана със състраданието, отказа от егоистично притежание и способността да виждаме живото същество отвъд собствените си желания.

При Шопенхауер състраданието се превръща във възможност за пробив през границата на егоистичното „аз“, като момент, в който границата между „аз“ и „другия“ започва да се размива.

Тези пет перспективи на желание, отвращение, любов, тревога и състрадание  не са представени тук като система от готови отговори. Те са част от по-широкия въпрос за възможността човекът да излезе извън себе си, без да престане да бъде себе си.

Именно в това е парадоксът. Ние имаме необходимост от другия, но се страхуваме от зависимостта от него. Искаме свобода, но се страхуваме от самотата.

Искаме да бъдем видени, но се страхуваме да се разкрием.

Копнеем за любов, но често я превръщаме в желание за притежание.

Изложбата „Противоречия“ не разрешава тези конфликти, а ги оставя отворени.

Защото може би човешката идентичност не се намира от едната страна на противоположността, а в самото пространство между нейните два полюса.
В това пространство се появява портретът.
Не като окончателен образ на човека, а като следа от неговото вътрешно движение.
Защото най-дълбокото противоречие може би не е между човека и света, а вътре в самия човек.“

Васил Абаджиев

Източник: Галерия “Ракурси”